Още живеели в него, но тревата започнала да се промъква през плочите на павираните улици, зараствали с трева резервоарите и рововете, гладните, забравени от всички крокодили излизали на сушата и издъхвали сред лианите на мъртвата столица. Или достигали до закътана горска рекичка и там се аклиматизирали, като плашели рибарите и ловците.
След това джунглата погълнала напълно града и пътищата към него били забравени, както бил забравен и култът към царя бог. И жителите на местните селца, натъквайки се в гората на усмихващите се кули, мислели, че не хора, а духове са създали този град. Или сам се е създал.
А градът не искал да умира. Храмовете му отблъсквали притискащите се корени на дърветата, стягали камъните, за да не пропуснат филизите на бамбука. Това била дълга борба и завършила с победата на града.
Градът издържал. Отначало сведенията за Ангкор се смесвали с легендите и приличали на легенди. Но след няколко десетилетия упорит труд, разкопки, изучаване на полуизтритите надписи, историци от различни страни могли да съберат такова количество факти, че сега знаем не само кога е управлявал и с кого е воювал този или онзи цар, но и как са се обличали, в какво са вярвали, за какво са мислили многобройните му поданици.
БОРОБУДУР
За очите на бога
На четиридесет километра от индонезийския град Джокякарта, там, където долината, покрита с квадратите на оризовите полета, се среща с планината, върхът на полегатия предпланински хълм е увенчан със сивия шлем на Боробудур.
Боробудур не прилича на нищо. Може да се сравни със стъпаловидна пирамида, но сравнението ще бъде много относително, изкуствено и няма да даде възможност да се изгради що-годе правилна представа за Боробудур. Той е възприел някои черти на индийската архитектура, в него могат да се проследят детайлите, които го сродяват с храмовете на една от най-древните държави на Югоизточна Азия — Фунани. Но независимо от това Боробудур е чудо на света, което се е появило именно в Индонезия, на остров Ява, и не е могло да възникне никъде другаде. Боробудур толкова приляга на пейзажа, така е неотделим от зелените хълмове, сините планини и оризовите полета на Ява, като че ли се намира на това място, откакто свят светува.
Ако ви се е случвало да бъдете във Владимир и да видите църквата Покров на Нерли, белите стени на която се отразяват в тихата старица Клязма, то сигурно сте изпитали чувството на неотделимо единство на природата и творението на човешките ръце, на хармонията, която поражда красота. Разбира се, има много чудесни сгради, които според идеята на архитекта не са свързани с пейзажа. Тадж-Махал си останал насаме с небето. Дърветата и басейните са прибавени към него, но никога няма да могат да станат равноправни с него. В Япония всички храмове са част от пейзажа. Част от него в някакъв смисъл се явяват и египетските пирамиди. Опитайте се да издигнете такава пирамида в планината или в нашите гори — няма да се получи този ефект, който се получава от намиращата се наблизо пустиня. Може да се отбележи следната закономерност: колкото е по-разнообразен пейзажът, толкова по-изискани и сложни са формите на сградите. Смелите плоскости на пустинята, строгостта на пясъка и скалите раждат лаконични, монументални сгради, раждат пирамиди, отсечеността на Вавилон. Полегатите, като че ли нарисувани с чертожна кривка линии на явайските предпланини помогнали на Боробудур да стане това, което е. Боробудур е кутелообразно светилище от времето, когато на Ява господствувал будизмът. Кутелът е извънредно сложна постройка, която, изглежда, е произлязла от надгробния хълм. Това не е храм, дори и за това, че в него не може да се влезе. Интересно е, че принципът на такава постройка се е развивал успоредно в различни части на земното кълбо. Намираме компактно еднородна постройка в Египет много векове пр.н.е., в Индия, на Шри Ланка — на границата на н.е., в Латинска Америка, в Близкия Изток (зикуратите на Вавилон).
В основата си Боробудур е квадрат със страна сто и двадесет метра — като пирамидата на Хеопс. Но за да се изкачите на върха му, ще трябва да изминете няколко километра и да разполагате както с време, така и с търпение. Пътят към върха на кутела се вие спираловидно, обикаляйки светилището толкова пъти, колкото тераси има то. Обаче височината на Боробудур от върха на хълма, на който е издигнат, до връхната точка на кутела, е сравнително малка — четиридесет метра.
Изкачваме се на първата тераса. Намираме се в коридор, който е ограден от едната страна с украсената с барелефи стена на терасата, а от другата — с парапет. Сто и двадесет метра вървиш покрай стената, без да се отбиваш, но пътят не е уморителен и скучен. Лентата на барелефа като че ли се движи насреща и разкрива все нови картини. Стената свършва. Завой. След ъгъла започва нов сто и двадесет метров разказ в картини. Нов завой и — нов разказ… Най-после се изкачваме на следващата тераса. Всяка следваща е по-малка от предишната с ширината на коридора, който я опасва.