Славата на пещерите се разпространила из целия Китай и будистите от цялата страна смятали за свой дълг да посетят Дънхуан и да се поклонят на святото място. По време на будистките празници десетки хиляди вярващи от Китай, Монголия и Тибет, от западните пустини и степи, заселени с казахи, уйгури и дунгани, идвали тук.
През последните петдесет години започнали да се появяват и западни туристи, и пътешественици, привлечени от разнеслата се надалеч слава на пещерите. И пещерите, както често се случвало на Изток, се лишили от много манускрипти и картини, които се преселили в музеите на Европа и в частни колекции.
Пътешествениците понякога били подбуждани от научни интереси, от грижа за спасяване на ръкописи и картини, забравени в овехтелите пещери, понякога ги ръководел стремежът към слава и дори просто към забогатяване. От Дънхуан били изнесени много древни ръкописи и картини върху коприна, купени за грошове от монасите. Немският пътешественик фон Льо Кок търсил сред пустините на Синцзян старинни фрески. И ако намирал такива, то ги изсичал от стените. Точно така постъпил сънародникът му Томан в Бирма, който изрязал най-ценните фрески в един от паганските храмове. Такива обирачи в Китай действували почти официално — разпадащата се империя зависела от европейските държави. След като войските на Англия, Германия, Русия и Франция влезли през 1900 година в императорския дворец в Пекин, малко хора в Китай се осмелявали да противоречат на европейците, още повече, че на управляващите кръгове в Пекин не им било до опазване на културните ценности на страната.
На пещерите на Дънхуан им провървяло: когато през 1905 година фон Льо Кок вече се приближавал до тях, неочаквано получил писмо. Молели го да отиде в главния лагер на експедицията, намиращ се на повече от хиляда километра от Дънхуан. Льо Кок известно време мислил дали да отиде в пещерите, или да замине направо за лагера. Най-после решил да хвърли монета: ези — пещерите, тура — връщане. Монетата (явно не без помощта на задгробни сили) показала тура. Льо Кок се отправил в лагера и фреските на Дънхуан били спасени.
През 1920 година пещерите служели известно време за скривалище на избягалите от Средна Азия руски белогвардейци и досега таваните на някои храмове са опушени; окъсаните и изнурени бели офицери палели в храмовете огньове и пекли овни.
Но белогвардейците си отишли, разтворили се сред безкрайните степи Синцзян; пътешествениците престанали да идват в този край, далечен и почти недостъпен в обхванатата от войни страна. Керваните също изчезнали — пътят Ланчжоу — Урумчи поел ролята на основна транспортна артерия, а тя минава на сто километра северно от Дънхуан. Отдавна са минали времената на многохилядните шествия на поклонници към пещерите и опустелите светилища станали музеи.
В центъра на каменната стена, от подножието й до върха, се намира десететажният главен храм на Дънхуан. Той е построен сравнително скоро, но постоянно приковава към себе си вниманието, защото главният храм е единствената постройка в Дънхуанската стена, която не само че е изсечена в скалата, но се и издава навън. Тя прилича на гъба-нарастък върху стъблото на дърво, само че гъба от много слоеве, много етажи. Целият храм почти до тавана е зает от изрязана от скала шестдесетметрова статуя на седящия Буда. Тя не е най-древната от статуите на Дънхуан, няма повече от две столетия, но затова пък е най-голямата в Дънхуан и една от най-големите не само в Китай, но и в цяла Азия. Пред статуята има редица от ниски масички, на които се изгарят ароматични смоли, и всичките стени на грамадната ниша на храма са изписани с фрески. Отстрани на статуята се намират ниши, в които стоят божества от по-нисък ранг.
Пещерите на Дънхуан са не само паметник от ранния будизъм, но, което е най-главното, са историята на китайското изкуство, най-добрата и най-пълна монография от такъв род, която се е запазила в Китай. А и не само в Китай — в света няма място, където може да се проследи изкуството в продължение на хиляда и петстотин години.
Най-ранните фрески се намират в двадесет и две пещери в южната част на стената. Пещерите са малки. Отнасят се към династията на северните Вей (386–534 г.). Фреските са се запазили добре, боите им са достатъчно ярки и чисти. Основните цветове са малахитов, зелен, син, черен и бял. Фонът на фреските най-често е тъмночервен. Рисунката често е още примитивна, фигурите са статични. Статуите изглеждат по-големи, отколкото са в действителност, защото встрани от тях са изрязани в редица много „микрониши“ — всяка голяма по десет-двадесет сантиметра — и във всяка се намира нашарена фигурка. До тавана са изобразени „щастливите души“. Те блажено се усмихват, седейки върху прозрачни облаци, и леките им одежди се развяват под нежния райски ветрец.