И изведнъж празнота — сто години как не са се строили нови пещери и не са се подновявали старите; могъщият Тибет завладял западните земи и пещерите почти били забравени — нямало богати ктитори, опустели керванските пътища.
Някъде през IX век изкуството, така бурно развиващо се през предишните векове, забавя хода си и се спира. За това говори интересна черта: все по-често фреските започват да копират копринените паравани. Художникът се бои от широките смели мазки, той старателно рисува вратичките на параваните, дори извехтялостта на коприната. Изкуството се изнежва и все повече се затваря в канони, все повече се подчинява на изработените от майстори класици правила. Сто пещери са останали от династията Сун (960–1279 г.) и сред тях оригиналните са много малко. Като че ли ги е рисувал един и същ художник, много по-скучен и спазващ правилата човек, отколкото прадядо му.
Разликата между танските фрески и фреските от по-късните епохи се вижда отлично в тези пещери, в които живописта е нанесена върху стара фреска. По-късната се отчупва на големи парчета, разтрошава се на пода и виждаш една до друга две половини от стена, изрисувани с разлика от двеста-триста години. Долните слоеве печелят. Тук се е случило почти същото, както с руската религиозна живопис на времето. Докато била млада, докато била единствен път за художника да се прояви, да каже нещо на хората, се създавали шедьоври, творили Рубльов и Дионисий. Когато църквата се превърнала в закостеняла организация, притиснала художниците в тесни схеми и правила на рисуване, иконите започнали да се израждат, а художниците, най-добрите от тях, започнали да търсят други начини за изразяване и се обърнали към светската живопис.
С пещерите в Дънхуан е свързано едно от най-интересните открития на нашето време. То няма пряко отношение към фреските или скулптурите и затова във възторжените описания на пещерите обикновено не се споменава.
В края на миналия век един будистки монах, който чул да се говори за прискръбното състояние на пещерите, решил да ги възстанови. Той слабо си представял мащабите на замисленото предприятие, но бил решителен и настойчив човек. Няколко години обикалял градовете на Китай и събирал дарения за това добро дело. През 1900 година монахът пристигнал в Дънхуан и се заловил за работа.
В една от пещерите мазилката била паднала на някои места и монахът решил да я изчисти, за да измаже отново пещерата. Под слоя на мазилката вместо скала се оказала зазидана с тухли врата. Зад нея имало малка сводеста стая, затрупана с ръкописи.
Монахът не се интересувал много-много от ръкописи. Той ги оставил в пещерата и само някои от тях отнесъл в съседния манастир. Но и там те не потрябвали. Повечето от тях били толкова стари, че никой не можал да ги прочете.
Когато след седем години английският пътешественик Стейн изследвал пещерите, той научил за стаята с ръкописите и подредил част от тях. Разбрал, че са били поставени в пещерата не по-късно от XI век, в един от най-размирните периоди в историята на района, когато учените будистки монаси се страхували, че библиотеката на Дънхуан може да загине. Тук са се струпали и запазили в идеално състояние няколко хиляди скъпоценни трудове на десетки езици на Изтока. Нали Дънхуан бил пункт, откъдето се прехвърляло билото, където се срещали керваните от Средна Азия, Китай, Индия. И книгите, докарани тук през била и пустини, оставали в пещерите за радост на учените монаси.
Учените сериозно се заели със съкровището на Дънхуан и открили, че най-интересна била „Елмазната сутра“, индийски труд, преведен на китайски език през IX век. Това е свитък, който се състои от шест слепени листове текст и един лист с изображението на седящия Буда. В края е написано, че свитъкът е направен през 868 година от майстор Ван Чи „безплатно за увековечаване паметта на покойните му родители“.
Ценността на хартиения свитък не е в съдържанието („Елмазната сутра“ се среща и в по-ранни списъци), не е в картината, изобразяваща Буда — в тази същата стая може да се наброят десетки по-добри картини. Но именно този свитък е първата печатна книга в света.
Майстор Ван Чи, за който не е известно нищо повече, изрязал върху шест дървени дъски огледалното изображение на йероглифите и като намазал дъските с боя, наложил върху тях листове хартия. Това се случило през 868 година, преди хиляда и сто години, шестстотин години преди първата книга на Гутенберг.
КИТАЙСКАТА СТЕНА
Най-голямото чудо
„… Въпреки че е построена с пълно пренебрежение към законите на фортификацията, тя е толкова солидна и непристъпна, кулите и портите й са толкова разумно разположени, че дори съвременна армия, първокласно екипирана за щурмуване на крепости, може да се спре пред нея при условие, разбира се, че бъде направен какъвто и да е опит за отбраната й“ — така говорел през втората половина на миналия век английският генерал Уилсън. Той бил трезв човек и гледал на Великата китайска стена, която още тогава била архитектурен паметник, само като на фортификационно съоръжение. Генералът пресмятал количеството войници, необходими за щурма на стената, и я виждал сред взривовете на снарядите и пламъците на изстрелите…