За тях Иля Еренбург пише: „В музея на Нара до възхитителната глава на Бодхисатва се намират статуите на учениците му: всяка статуя е биография, разкриване на характера и съдбата. Не знам дали в седми век е съществувала думата «реализъм», но реализмът е съществувал — достатъчно е да се види скулптурата на Нара.“
… Ако днес отидеш в парка, ограждащ храма на Буда, преминеш през високата дървена порта, покривът на която повтаря покрива на храмовете, и прекрачиш кирпичената стена, неизбежно ще се окажеш пред грамадата на главния храм. Двуетажният му покрив е увенчан по краищата с позлатени дървени украшения, но освен за тях, за стените му или покрива не е употребен нито грам боя. За разлика от Китай японските архитекти не обичали да скриват под слоя ярки бои фактурата на материала — независимо дали е дърво, тъкан или камък. Японците отдавна са постигнали истинската прелест на вещите в тяхната естественост и я ценят.
В една от съседните малки сгради можете да видите странни статуи: стражите на небето са облечени в ризници на средновековни японски феодали, те са сърдити, войнствени и непреклонни. Възможно е художникът тук да е изпълнявал специална поръчка — енориашът, чувствуващ връзката между стражите на небето и разпоредителите на съдбата му на земята, става по-послушен. Пазачите гледат на хората отвисоко, отпуснали надолу краищата на устните си. Те не обичат туристите.
А пред храма ще срещнете елени. Някои поклонници на Нара твърдят, че градът и храмовете му биха изгубили половината от очарованието си, ако нямаше елени. Те бродят по парка, отбиват се в храмовете и спокойно задминават леките коли по улиците. Елените знаят, че те са стопани на града, а не муниципалитетът, многобройните туристи или жреците.
Елените са се появили в Нара заедно с великия Буда и делят с него първото място сред забележителностите. До Тодайджи се намира малкият храм Касуга. Той бил светилище на рода Фудживара. Ако се вярва на древната легенда, божеството, на което е посветен храмът Касуга, дошло в Нара от далечни земи, яздейки елен. Затова членовете на могъщия феодален род почитали елените като свещени и хванали няколко животни, за да ги заселят при храма. Елените се харесали на жителите, с тях свикнали и те свободно си живеели в града почти със същите права, както и кравите в Индия. През средните векове с елените се отнасяли дори по-добре, отколкото с хората. Известно е, че преди няколкостотин години един от жителите на Нара бил обезглавен за това, че убил елен… Дори висшите чиновници излизали от носилките и се кланяли на срещнатите животни.
В Нара разказват такава история — по-точно легенда, — много приличаща на истина и по-скоро тъжна, отколкото смешна. Казват, че жителите на Нара ставали по-рано от другите жители на Япония. Но не защото били по-трудолюбиви. Просто всеки бързал да се убеди на разсъмване, че до къщата му няма умрял или убит от някого елен. На никой не му се искало да загине заради това, че до къщата му се намира мъртъв елен… А ако се случвало наистина пред вратата да лежи елен, то стопанинът на къщата бързал да го замъкне до вратата на най-злия си враг.
Елените спокойно преживели повече от хиляда години, но през последните сто години на два пъти почти били изтребвани.
За пръв път заплаха за съществуването им се появила през 1868 година, в годината на революцията Мейджи. След падането на феодалните управници авторитетът на поддържащата ги религия бързо спаднал. Жителите на Нара започнали да отмъщават на невинните елени, като свързвали с тях доскорошното си не много приятно минало. Всеки, който не го мързяло, убивал елени, още повече, че животните били опитомени и били свикнали да смятат хората за свои приятели. Десет години след революцията от хиляда животни останали само тридесет и осем. Тогава губернаторът на провинцията издал специален указ, който защищавал елените, и останките от стадото били спасени. В началото на Втората световна война броят им отново достигнал няколко стотици. Обаче по време на войната забравили за забраната: хората гладували и бракониерствували по парковете. Все пак елените преживели и тези години. Няколко животни подивели и като не допускали наблизо хора, останали живи. След войната било създадено дружество за защита на нарските елени и сега стадото им наброява хиляда глави.