И тогава започват хълмовете. Невисоки, закръглени като гърбове на китове. Те скриват под себе си развалините на най-великия град в света — Вавилон.
И нищо не се вижда освен хълмове — нито Вавилонската кула, нито градините на Семирамида, нито дворците, нито една колона, нито една стена — няма град, единственото веществено доказателство за съществуването му е дъсчицата-указател.
Пътят свършва пред двуетажна сграда, скрита в сянката на финикови палми. На нея пише: „Музей“.
Стар арабин отваря вратата на музея — само една дълга стая — и с предварително научено бързо говорене казва всичко, което туристът трябва да знае за цар Хамурапи и Вавилонската кула, „която не се е запазила до наши дни поради исторически и природни условия“.
На музея във Вавилон не му провървяло. Разкопките се осъществявали главно от европейски експедиции, преди Ирак да стане самостоятелна държава, и затова най-интересните находки са се преселили в музеите на европейските столици.
Ако се изкачиш на хълма зад музея, ще видиш целия Вавилон, тоест тези негови части, които са разкопали археолозите. Хълмовете са отворени, прорязани от траншеи с различна дълбочина и широчина, едни са се появили преди петдесет или сто години, други са отскоро. Градът изглежда обърнат с главата надолу — отгоре е почти равен, а в дълбочина се виждат къщи с различна височина. От хълмовете се показват арки на дворци, останки от стени, пещери на подземия…
— Ето — казва старият арабин, като показва верига от хълмове, които с нищо не се различават от другите — това са висящите градини на Семирамида. А сега да минем по улицата на Шествията.
Той прави няколко крачки и ни показва със знак да се приближим.
… Пред краката ни се е разтворила пропаст.
Улицата са я разкопали старателно, до дъното й, до истинската й настилка, и стените, като че ли построени вчера от равни тухли и украсени с барелефи на приказни зверове, скривани с хилядолетия под слоя от градски развалини и пясък, отиват много метри надолу.
Близо до улицата на Шествията се намира площад, изровен като лабиринт от тесни плитки траншеи. Лаконичният старец, на когото вече му омръзнало да се тътре в жегата, казва:
— Вавилонската кула.
И ето тогава се убеждаваш лично, че кулата я няма, нито тухла не се е запазила от нея. Александър Македонски старателно е разчистил площадката и дори е подготвил основите за нова кула, по-точно за зикурат — вавилонски храм на бог Мардук. Властелинът на Изтока се грижел да се поддържат и процъфтяват култовете на източните богове, за чието въплъщение се смятал.
Вавилонската кула са я издирвали и първите археолози, и просто търсачите на съкровища, които се натъквали на хълмовете на Вавилон. Разкопки във Вавилон се правят вече двеста години и първите десетилетия били посветени на търсене именно на кулата. Археологът, намерил мястото, където била кулата и открил основите й, бил Колдевай, който започнал разкопки през 1899 година в състава на немска археоложка експедиция.
През първата седмица на разкопките на хълмовете, които представлявали купчина от тухли, чирени и прах, Колдевай се натъкнал на колосална стена. Провървяло му, той попаднал на същата стена, за която Херодот пише, че на нея могат да се разминат две колесници, запрегнати с четири коня. Но по-нататъшните разкопки не вървели така гладко, както му се искало. И това е естествено: Вавилон е покрит със слой от земя и развалини, дебел от дванадесет до двадесет метра. За да се изясни какво се намира в долните слоеве, трябва да се прехвърлят хиляди тонове земя и смет.
Стената, открита от Колдевай, е най-голямото от градските укрепления на древността. На нея е имало триста и шестдесет кули, разстоянието между които достигало петдесет метра. Значи дължината на стената била осемнадесет километра.
Тухленият град, постепенно разрушен от случайни проливни дъждове, земетресения, пясъчни бури в течение на две хилядолетия, служил за строителен склад на жителите от околността. Те изваждали от руините тухли и си строели жилища. И днес в стените на къщите в град Хила и околните села може да се видят тухли с печата на вавилонския цар Навуходоносор.
Един такъв печат видях случайно. Вятърът се стремеше да откъсне залепения за стената афиш, на който красив брюнет целуваше красива блондинка, без да изпуска от ръцете си красив пистолет. Заинтересувах се каква духовна храна предлага американската кинематография на мирните заселници на Хила и когато притиснах пляскащия се от вятъра афиш към стената, то с дланта си почувствувах, че тухлата не е гладка. Пуснах афиша. Клинописният знак — печатът на Навуходоносор — се показа под лакътя на брюнета.