Ръководителите на работите се изплашили. Да оставим настрана това, че работата, която завършили, била невероятно трудна, че току-що е махнато скелето и е вдигнат лагерът и ще трябва отново да се докарват в степта работници и ваятели, да оставим всичко това настрана — за скитския цар нямало място на паметника. Цялото свободно пространство било запълнено с надписи.
Навярно Дарий и не узнал за тези трудности! Деспотите не търпят възражения и не е изключено въпросът да се е решавал на по-ниско равнище. Отново към Бехистун се проточили кервани, отново се строяло огромно скеле и отново скулпторите, като използували донесените от столицата изображения на скита с висока островърха шапка, започнали работа. Наложило се да се заличи еламският текст и на негово място като последен във веригата от царе да се настани скитът. Барелефът излязъл по-плосък, отколкото другите, но нищо — отдолу разликата била незабележима. А частично заличения текст издълбали отново на друго място.
Царят разгледал паметника и останал доволен.
За всеки случай надписът съдържал текст, забраняващ повреждането на паметника под заплаха от сурово наказание. Но за да се повреди, първо трябва да се стигне до него, а това никому не е по силите. Отдолу по никакъв начин не можеш да прочетеш надписа. И дори няма да узнаеш, че самият Дарий, царят на царете и царят на персите, не разрешава повреждането му.
Изминали години. Умрял Дарий, рухнала империята, разрушили се дворците на Персепол — могъщата столица на Ахеменидите. Забравили се езиците, надписите, но самият паметник останал неразрушим, защото бил издълбан върху твърда и непристъпна скала.
Керваните все по-рядко и по-рядко минавали под скалата, армиите все по-рядко се спирали до извора. И никой, нито един човек на света, не умеел да чете клинописни текстове.
Пръв, който обърнал внимание на клинописа, бил италианският пътешественик Пиетро дела Вале, един от последните хуманисти на Ренесанса. Като пътешествувал през XVII век из Близкия Изток, той видял клинописния текст и дори прекопирал част от него в книгата си. След него много пътешественици виждали такива знаци на забравени паметници и гробници, върху печени глинени плочки, които в изобилие се срещали из древните развалини. Най-известният от тях е Нибур, немски учен, който бил изпратен през 1760 година от датския крал Фредерик V заедно с други историци на Изток. Година след започване на пътешествието всичките участници, с изключение на Нибур, починали. Сега бил подходящият момент да се изплаши и да бяга в къщи, в Европа, но Нибур продължил пътешествието сам и още шест години пътувал от страна в страна. Издал книгата „Описание на Арабия“. Тя била много популярна, многократно я преиздавали. Нали авторът й бил първият учен, посетил местата, където от времето на кръстоносците не бил стъпвал нито един европеец? А в Европа искали да знаят за тези полуприказни страни — Европа се стремяла към Изтока. И не е чудно, че отправяйки се в египетската експедиция, Наполеон Бонапарт взел със себе си книгата на Нибур и не се разделял с нея, с тази енциклопедия на Близкия Изток. Нибур също писал за клиновидните текстове и ги свързвал с развалините на Персепол — древната столица на Персия, за която споменавали гръцки автори. Там, както и в развалините на Вавилон и на други градове на Двуречието били намерени много плочки с клинопис.
Първата крачка към разкриване тайната на клинописа направил Георг Гротефенд, човек, който спокойно може да бъде причислен към „гениите за една нощ“. Дългият му живот външно е пример за педантичност, а кариерата му — от помощник гимназиален учител до директор на гимназия — може да служи за образец на почитателите на „златната среда“. Дори научните съчинения на Гротефенд (основал е дружество за изучаване на немски език и написал редица статии по немска филология) никога не се издигали над средното равнище на подобни работи и скоро след появяването им на бял свят били забравяни. И трябвало може би така да се случи, че когато Георг Гротефенд навършил двадесет и седем години, се обзаложил с приятелите си, че ще разчете тайнствените клинописни значета, за които толкова говорят и пишат. Това станало през 1802 година.
Гротефенд бил извънредно съвестен и сериозен човек. Ако обещаел да направи нещо, правел го. И ето че, ще не ще, трябвало да стане гений, защото само за гения било по силите за няколко дни да реши, както изглеждало, нерешима задача. По няколко лошо откопирани фрагменти на клинописни текстове, без да има представа за строежа на езика, без дори да е сигурен, че разполага с надписи, а не с орнаменти, без да знае букви ли изобразяват знаците, или понятия като китайските йероглифи, без да знае в крайна сметка нищо, Гротефенд определил, че надписите са направени на староперсийски език, че клинописът се чете отляво надясно, а текстовете, попаднали при него, са надгробни надписи на Дарий и Ксеркс.