Трябва да се каже и нещо друго: на някои страни и райони провървя повече, на други — по-малко. Например в Бирма са описани четири паметника, а Тайланд изобщо е пропуснат. Индия и Шри Ланка (Цейлон) са обособени в отделна част, а в Япония е описан само един паметник. Това е свързано с факта, че дълго време живях в Бирма и съм запознат с паметниците й много по-добре, отколкото с чудесата на Япония и Тайланд. Видях Тадж-Махал, колоната на Чандрагупта и Фатехпурсикри, бях много пъти в Средна Азия, също в Близкия Изток, а ето че малко познавам Китай. По-добре е да пишеш за неща, които знаеш. Това съвсем не значи, че в Япония има малко културни паметници или че в Тайланд няма нито един, който да се отнася към категорията „чудесни“.
Когато няколко години след издаването на книгата „Други 27 чудеса“ ми предложиха да се върна към тази тема, да преработя и допълня книгата, изникна въпросът: да си останат ли определените по-рано географски рамки, или да се излезе извън пределите на Азия? Стори ми се по-правилно да се разшири описаният регион, да се включат области, които влизат в общото понятие „Изток“ и са свързани с Азия както в историческо, така и в културно отношение.
Включването на културни паметници от Африка ми се стори тематично оправдано. Да не говорим за това, че североафриканските и близкоизточните центрове на човешката цивилизация са не само близки, но са си оказвали и определено влияние. Миграциите на народите и идеите, пътищата на военните походи, изменящите се граници на държавите ни дават възможност да си създадем последователна картина на взаимносвързания, преплетен с търговски пътища Изток, който е обхващал Азия и Африка, доказателство за което са индийските храмове в Югоизточна Азия, персийските — в Индия, късовете от китайски чаши сред развалините на Зимбабве или документалните хроники за пратеничествата от Африка чак до Китай.
По такъв начин настоящата книга не е само преиздаване на „Други 27 чудеса“, тя е допълнена с „африкански“ раздел, отделни глави на другите раздели са преработени, изменени или дори заменени с нови. Най-накрая сметнах, че е необходимо да добавя за сведение на читателите още една глава — уводна за оригиналните седем чудеса. Повечето от тях са били разположени в Азия и, така или иначе са свързани с описаните в книгата чудеса. В същото време за някои от тях на читателите не е известно почти нищо освен името им.
Когато пишех книгата си, се ръководех не само от познавателна цел, но и от проблема за историческата справедливост.
Азиатските и африканските страни, където в далечно или не много далечно минало са били създадени чудесни храмове, скулптури, фрески, една след друга се превърнали в колонии на европейски държави. И като колонии съществували десетилетия наред, дори векове, чак до средата на нашия век. Когато там се настанили европейските завоеватели, често пъти вече не се е знаело кой е издигнал Черната пагода в Канарак или кой е отлял желязната колона в Делхи. Историята на създаването на паметниците била забулена с легенди. И това откривало широко поле за догадки.
Начинът на мислене на европейските историци и колониални чиновници бил елементарен: ние, европейците, не сме създали нищо подобно, в същото време много лесно покорихме този изостанал народ, следователно той не е и могъл да го създаде. А кой тогава го е създал?
Например Бирма след покоряването й била включена в Британска Индия като нейна провинция и била дори лишена от правото на самостоятелност в състава на Британската империя. И храмовете на Паган, древната столица на Бирма, единодушно били обявени за копия на индийските храмове, макар че за това е нямало научни основания. Гигантските каменни строежи на Зимбабве изглеждали прекалено грандиозни, за да са построени от африканци. На сцената веднага се появил цар Соломон и финикийците, които уж се били занимавали със строителството в южната част на Африка. Скулптурите на Ифе били реалистични, изискани и без съмнение спадали към произведенията на голямото изкуство. За техни автори били обявени обаче древните гърци или атлантите.
Археологията, епиграфиката, историята са изяснили вече много неща и разсъжденията за „изостаналите“ бирманци изглеждат наивни. Но това не значи, че истината е победила. Освен рецидивите от миналото се появи нова опасност. Този път от небето.