Като спечелил облога, Гротефенд направил доклад в Гьотингенската академия, който минал почти незабелязан, и се върнал към учителската работа и проблемите на немската филология.
Гротефенд разполагал само с малки фрагменти от надписи, и при това само на един от основните езици на клинописа — староперсийски. За да се провери откритието му и да се завърши съставянето на староперсийската азбука, бил необходим дълъг текст. Такъв се оказал надписът на Бехистунския монумент. Той се състои от 515 реда на староперсийски, 141 реда на вавилонски и 650 реда на еламски език. Но за това още никой не знаел…
След като слуховете за съществуването на паметника и на големия надпис достигнали до Европа, френски изследователи се опитали да го откопират. Те прекарали няколко дни в Бехистун, изподрали си до кръв дланите, изпочупили си колената, забили в скалата много колове и като резултат се върнали обратно във Франция с официалното съобщение, че не е възможно да се стигне до надписа. Французите не са знаели, че по времето, когато, напълно отчаяни, изоставили надписа, той бил вече грижливо прекопиран и човекът, извършил този алпинистки и научен подвиг, седи близо до тях, стараейки се да разчете текста. Това бил Ролинсън.
Откритието на Гротефенд било само началото на изследването на клинописа. По-нататъшните стъпки в тази насока са свързани с името на Ролинсън. Той бил английски офицер, имащ щастието на седемнадесетгодишна възраст да срещне на кораб, пътуващ за Индия, Джон Малкълм, губернатор на Бомбай и известен ориенталист. През дългите седмици на плаване губернаторът успял да вдъхне на юношата страст към изследванията на Изтока. Пътищата на Ролинсън и на Дарий се пресекли през 1837 година край село Бехистун, където е изсечен на скалата познатият ни вече паметник. От този ден води началото си историята на научното изследване на древна Персия и Вавилон.
Ролинсън, преместен от Индия в Персия, узнал от местните жители за Бехистунския надпис. Когато взел кратък отпуск и пристигнал в Бехистун, веднага разбрал, че именно този текст може да помогне да се разчете клинописът. При това е необходимо непременно да се уточни предварително следното: Ролинсън още не е знаел нито за откритието на Гротефенд, нито за френската експедиция, която стягала в Париж многобройни куфари.
Всичките опити на Ролинсън да достигне до надписа отдолу, по пътя, който малко след това избрали французите, били неуспешни. Но Ролинсън не мислил да се предава. От ручея до надписа има сто метра. Петдесет от тях са отвесна скала. Не, така няма да прекопира надписа. Но ако не отдолу, то може би отгоре? И Ролинсън се запасил с въже, извършил трудно изкачване по обратната страна на стръмната скала и след няколко часа стоял на върха й. Долу, в ниското, на триста метра, били невидимите отгоре Дарий и враговете му.
Ролинсън се спускал към надписа по въже, като завързал за гърба си рула хартия. Като стигнал до надписа, той, ту люлеейки се над пропастта, ту намествайки се върху тесния корниз, час след час, обливайки се в пот, рискувайки всеки момент да падне, копирал знаците. Като скицирал девет от тринадесетте колонки на текста, Ролинсън прибрал въжетата и рулата хартия, върнал се в Техеран и седнал да дешифрира. По това време получил и списанието с доклада на Гротефенд, който много му помогнал.
След няколко години работа Ролинсън, по това време вече консул на Великобритания в Персия, известен изследовател на Изтока, представил на Лондонското азиатско дружество не само копието на по-голямата част от Бехистунския надпис, но и превода му.
Разбира се, с това изследването на надписа не било прекратено. Нали Ролинсън превел само един от текстовете му — староперсийския. Над останалите два се наложило да се потруди известно време, още повече, че вавилонското писмо се оказало не буквено като староперсийското, а със съвсем сложна система, в която един и същ знак в зависимост от положението можел да означава и буква, и сричка, и дума. Сред учените настъпило известно смущение, но някои, а между тях и Ролинсън, вярвали, че и тази езикова система може да се разгадае. Така и станало. След няколко години били намерени глинени плочки — училищни учебници, в които за учениците на древна Персия тази система на писане била преведена в буквена. Находката се оказала толкова навременна и така уместна, че се намерили скептици, които се съмнявали в нейната автентичност и уверявали, че с помощта на „речници“ не може да се прочете никакъв текст.