Легионите на Помпей не стигнали до оазиса. Това успял да направи след четвърт век Марк Антоний. Но и на него му се наложило да отстъпи от стените на Тадмор. Минали още двадесет години и градът признал хегемонията на Рим. На тадморските царе не било по силите да се борят без съюзници с колоса, който по това време бил покорил всички царства на Изтока. По времето на император Хадриан (началото на II век) Тадмор вече бил васал на Рим и никой не го наричал със старото име. Сега бил Хадриана Палмира. Така се преименувал градът в чест на посещението от императора Хадриан през 130 година. Императорът Септимий Север превърнал Палмира и подчинените й оазиси в провинциални градове на империята. А след няколко години Палмира получила статута на императорска колония.
Палмира обаче пазела неутралитет във войните между Рим и партите. Колкото и да били лоши отношенията между гигантите на античния свят, колкото и жестоко да се сражавали римските и партански войски, каквито и заплашителни ноти да си разменяли правителствата, римските патриции еднакво имали нужда от коприна, подправки и благовония, а на партанските велможи трябвали римски стоки. И именно тук, в Палмира, се срещали керваните и на пазарите царувало изгодно и за двете страни търговско примирие.
В града се строели грамадни храмове, театри, хиподроми, бани, дворци. Римската мода прониквала в града и децата ги кръщавали с римски имена. Но главният храм в града си оставал храмът на Бел — местен, а не римски бог, и децата получавали едновременно с римското и свое, родно име. И като че ли най-прекрасното и внушително място в града бил не форумът, както в римските градове, не акрополът, а пазарът. Той бил огромен, ограден с колонади и магазините му приличали на дворци. Театърът на града, запазил се до днес, бил не по-лош от най-големите театри на античния свят. А храмът на Бел с централна зала от двеста квадратни метра отстъпвал само може би на храма на Юпитер в Хелиополис. Градът се гордеел с красотата, славата, богатството си и признавайки властта на Рим, го смятал по-скоро за съюзник, отколкото за господар.
Палмирците не били воини. Знаменитите им стрелци с лъкове не били многобройни и главно изпълнявали караулна служба. Понякога се отправяли с римляните в походи, но щом отпадала острата нужда от тях, се връщали обратно. Те били данъкът, който плащала Палмира за правото си да трупа богатства. Това разбирали и римляните, и партите. Но се случило така, че съседите на Палмира трябвало да променят мнението си за жителите на оазиса.
През 260 година персийският цар Шапур I пленил римския император Валериан, разгромил легионите му и окупирал по-голямата част от римска Сирия. Персийските войски наближавали палмирския оазис и римляните се обърнали към палмирския владетел Оденат с молба за помощ. Верен на думата си, Оденат събрал войската си, тръгнал срещу персите, разгромил ги и ги гонил чак до вратите на персийската столица Ктесифон. Като заграбили богата плячка, палмирските войски се прибрали. Продължителната война с Персия не била в интерес на Оденат, от нея печелили само римляните. Войната обаче не могла да бъде избягната. Като се оправили от разгрома, персите отново тръгнали против римляните и важна роля в победите на римските войски пак имала палмирската армия.
От благодарност новият римски император провъзгласил Оденат за „Редител на целия Изток“, втори човек в Римската империя. Благодарността била по принуда. Римляните се страхували, че ако палмирската армия ги изостави, ще загубят владенията си в Азия. Император Галиен стигнал дори дотам, че признал на Оденат правото да се нарича не цар, а император и го направил равен на себе си. Освен това Оденат бил обявен за главнокомандуващ всички римски легиони в Азия. От този ден Оденат получил пълна власт над Сирия, Арабия и дори Армения. Палмира станала пръв град в Азия, столица на Близкия Изток.
Дружбата с римляните не била дълготрайна. Рим разбирал каква опасност крие признаването на властелина на Азия за равен, но нямало за какво да се отнеме титлата и армията. Оденат бил лоялен. С всяка година растял авторитетът му, растяло могъществото му. Рим вече не смеел да го обяви за враг. Оставал сигурният и проверен път — убийството.
През 266 година Оденат и големият му син били поканени в Елиса и там предателски убити. Изпълнителите убийци не били римляни и от Рим били получени „искрени съболезнования“. Римският император скърбял за смъртта на най-добрия пълководец на Изтока. Изглеждало, че опасността е отстранена. По-малкият син на Оденат е още момче. Палмира трябвало да се примири с понижаването й в ранг на второстепенно княжество.