Не всички фасади напомняли римските. Буркхардт се натъкнал на цяла улица от постройки; приличащи на египетски храмове. Други били с непозната архитектура, каквато пътешественикът не бил срещал по-рано.
Но ето че започнали да се срещат и истински къщи, също изрязани в скалите. Те били на два етажа и до втория очевидно трябвало да се стига по стълба. Стълбите не се запазили.
В целия град Буркхардт видял само две съоръжения, които се намирали отделно: малък храм и триумфална арка от римско време. Храмът, полузасипан с чакъл, излизал от земята с кръгъл купол. Ако бил от римско време, то значи, че това било една от първите в света куполни сгради.
Слънцето залязвало и трябвало да се връща. На пътешественика му се искало да се изкачи на една от околните скали: там можело да има останали следи от пребиваването на Мойсей. Макар че Буркхардт вече не бил сигурен, че именно древните евреи са основали този град и са живели тук.
Буркхардт се спрял в амфитеатъра. Долните редове и сцената били засипани с пръст, но все пак не било трудно да си представи този театър, пълен с народ. Дори някак си го дострашало. Намирал се в празен, от много столетия празен град и изведнъж му се сторило, че сега ще се появят сенките на законните стопани на това тайнствено място.
… Чернобрадият човек в дълга дреха на пилигрим забързал към изхода на града, към тесния проход. Залязващото слънце обагряло стените на приказните дворци в червен, кървав цвят и стените се приближавали все по-близо, стараейки се да погълнат неканения пришълец. Последните два километра Буркхардт тичал по криволичещия проход и му се струвало, че зад него се чуват тежки стъпки…
Керванджиите посрещнали пилигрима с шеги. Много бил изнемощял и побледнял, като че ли бродил седмица в пустинята без вода.
Отчетът на Буркхардт за града на Мойсей бил публикуван едва след десет години, вече след смъртта на пътешественика. И колкото и кратък да бил, веднага предизвикал интерес към тайнствения град в Синайската пустиня. За него говорили, писали, правели предположения. Буркхардт бил последван от други пътешественици, към древните ръкописи се насочили историците и пламнал лют спор.
Поддръжниците на библейската версия твърдели, че този град, наричан от римляните Петра, е същият онзи Синай, който се споменава в библията (Петра на гръцки значи „скала“). Именно тук са се спирали евреите по време на извеждането и от тях бил построен тайнственият град. Били намерени и документи, в които се казвало, че Фулчер, свещеник и хроникьор на краля на кръстоносците Балдуин I, бил там през 1101 година и също смятал, че градът именно е Синай.
Но колкото повече хора посещавали града, открит от Буркхардт, колкото повече се изнамирали документи, отнасящи се до историята на Петра, толкова по-слаби ставали позициите на поддръжниците на библейската версия. И вече първите разкопки в началото на нашия век напълно разгромили позицията на библейците. Петра нямала никакво отношение нито към Мойсей, нито към извеждането на евреите от Египет. В началото на VI век пр.н.е. в Синайските планини се преселило арабското племе на набатейците. Пришълците от север изместили племето на едомитите. Главният град на едомитите — Села — се намирал в оазис. Скрит от планините, встрани от търговските и военните пътища, богат на изворна вода, този оазис се оказал идеална крепост, тъй като единственият път, който водел за там — Сик, двукилометров проход — можели да го защитят само няколко войници. След това набатейците покорили съседните племена и разпрострели властта си над целия район на Синайските планини. Села се превърнала в най-големия търговски център по пътя от Южна Арабия за Сирия и Ливан. Към 312 година пр.н.е. набатейците станали толкова силни, че успели да отблъснат два военни похода, предприети срещу богатото планинско царство на Антигон, цар на Сирия, наследник на Александър Македонски. Набатейците били съюзници на египетските Птолемеи, а после и на Рим и войските им участвували в похода на римския император Гал срещу Арабия. Юлий Цезар молил царя на набатейците Малик да изпрати кавалерийски отряд за египетската война. Столицата им станала известна в цял свят под името Петра.
Върховете на могъществото си набатейското царство достигнало на прага на новата ера, когато границите му достигали до Дамаск. Набатейците обаче не могли да устоят пред Рим. След покоряването на Сирия и Палестина дошъл ред и на Петра. Последните й независими царе са се отбранявали в течение на няколко десетилетия, като използували за укрепления заобикалящите я планини, но в края на краищата били принудени да се предадат. През 105 година император Траян завзел Петра, царството на набатейците се подчинило на Римската империя.