В южната част на Арабия се образували малки търговски арабски държави, сред които най-известни били Маин, Катабан и Хадрамаут. Катабан и Хадрамаут, изглежда, нямали излаз на море и се осланяли на оазисите в пустинните планини на полуострова.
Южноарабските държави не били силни във военно отношение. Подобно на Петра, Палмира и Комагена това били градове на търговци, селяни и занаятчии. Те били заобиколени от горички с финикови палми, а зад тях се простирали безводни планини — царството на бедуините, независими и бедни.
Отначало тези държави били теократични, Управниците им носели титлите „мукариб“, което можело да бъде изтълкувано като върховен жрец. Арабите се прекланяли пред богове, приличащи на боговете на Месопотамия. Главни били богът на утринната звезда Астар (вариант на вавилонската Ищар, само че в мъжки облик) и богът на Луната, който се наричал различно във всяка държава (в Саба — Алмаках, в Хадрамаут, както и във Вавилон — Син, в Катабан — Ам). Освен главните в пантеона на арабите се наброявали много богове от по-нисък ранг, някои от които нямали дори собствени имена. За боговете се строели светилища. Едно от тях е намерено в Мариб, столицата на Саба, което представлява овален каменен храм.
Основен проблем на арабските държави, както и днес, бил проблемът за водата. Арабите строели канали, диги и резервоари и един от язовирите бил толкова голям и известен, че се споменава често в античната литература.
Арабите много време преди новата ера създали своя писменост, за чието съществуване в Европа станало известно през XVIII век. Пътешествениците донасяли в Европа копия от надписи и през 1837 година Емил Рьодигер започнал разчитането им.
В южноарабската писменост всеки знак означавал буква и азбуката съдържала всичко 29 знака. Учените смятат, че южноарабската азбука се е отделила от така наречената синайска — свързващо звено между финикийската азбука и египетското йероглифно писмо. И наистина някои нейни букви приличат на буквите от финикийската азбука, но тя се е развивала съвсем самостоятелно и разликата между нея и финикийската е много голяма, каквато е например разликата между славянската и латинската писменост.
Ако първите сабейски градове са възникнали, както смятат изследователите, през II хилядолетие пр.н.е., то сабейското царство е просъществувало повече от хиляда и шестстотин години. Приблизително през V век пр.н.е. властта в Арабия преминала от жреците в ръцете на светските владетели — царете — и оттогава държавите се управляват от малка група най-богати и знатни семейства.
С течение на времето едно от царствата, разположено в центъра на района — Саба, започнало да покорява околните царства и да ги включва в границите си. Първо загубила независимостта си намиращата се на север държава Маин. По-късно, през I век пр.н.е., в Саба бил включен Катабан и най-накрая, вече в началото на новата ера, загубил независимостта си и най-отдалеченият, скритият в планините и пустинята Хадрамаут. Към III век сабатейците обединили цяла Южна Арабия в една държава.
По това време в живота на държавите от Южна Арабия все по-голяма роля започва да играе Етиопия. Близко по култура и език, етиопското царство винаги било тясно свързано с Южна Арабия. В културата и архитектурата на Етиопия и арабските държави ясно се проследява взаимното им влияние. Етиопците спохождали съседите си под предлог за помощ на тази или онази страна във вътрешните конфликти, но предпочитали да не си отиват от тези богати места и се стараели да контролират арабските държави.
От полза за Етиопия били и религиозните разногласия в Южна Арабия. Старите богове на арабите губели влияние, още повече, че властта на жреците вече била подкопана. Тук проникнали юдейството и християнството и почитателите им водели отчаяна борба. Постепенно юдейството взело надмощие и последният сабейски цар се опитал да го обяви за държавна религия. За християнска Етиопия този акт се оказал удобен предлог, за да завземе Южна Арабия. През VI век сабейското царство престанало да съществува.
По това време икономическото значение на арабските градове намалявало. След сгромолясването на Римската империя замрели керванските и морските пътища: Европа не се нуждаела повече от коприна и благовония. С разрушаването на великия Марибски язовир през VI век — чудото на инженерното изкуство на древността, запустели някога плодородните полета. Градовете все повече се отделяли един от друг и пътищата до тях се забравяли, засипвали се с пясък и обрасвали с бодили.