През 575 година етиопците били сменени от персите, а след още сто години дотук стигнали вълните на исляма. Южна Арабия станала крайна провинция за арабската империя.
Когато след няколко десетилетия се появили първите трудове на арабските историци, преселници от север, то в тях вече нямало нищо нито за Хадрамаут, нито за Катабан: — славни и богати царства, чиито надписи се срещат от Етиопия до Сирия и чиито търговци стигали до Китай, нито за страните, построили язовири и канали, каквито дори римляните не познавали.
Но във вътрешността на пустинята, в долината на някогашното царство Хадрамаут, се запазили няколко града. Те съществували главно от керванната търговия, която се оживила много след VIII век, а също така от отглеждането на финикови палми и развъждането на камили.
Там управлявали шейхове и султани, които ставали все по-независими с отслабването на властта на арабския халифат. Но нито един от тях не успял да се издигне над съседите си: прекалено бедни били пустинните градове на Хадрамаут, прекалено малобройно населението им. То не могло и да се увеличи. В страна, в която всяка капка вода се цени като злато, прирастът на населението се определя от максималното количество хора, което тя може да напои. И ето тъй станало, че „излишните“ млади араби започнали да заминават за Индия и Сингапур — още повече, че в жилите им тече кръвта на древни мореплаватели и търговци. Затова днес в градовете на Хадрамаут благосъстоянието на жителите зависи не само от количеството вода в кладенците, но и от изгледите за реколтата и оживеността на търговията в Калкута и Сингапур. Ако работите вървят добре, то капитан на сингапурски плавателен съд или собственик на калкутско дюкянче ще преброи пачка рупии и ще ги изпрати в никому неизвестния, изгубен в пустинята град Шибам. А на старини и той ще се върне в родината…
Може да се предположи, че по време на сабейците къщите в Шибам не са били високи и не са се притискали така плътно една до друга. Но според това доколко обеднявала страната и ставало трудно да се живее, всяко село, всяка къща строяла непристъпна кула: заседналите жители ги заплашвали набезите на бедуини, а и съседът често пъти ставал враг, защото нито земята, нито водата не стигали и на двамата.
Не е било необходимо град Хадрамаут да се загражда със стена: тази роля изпълнявали задните фасади на къщите, които плътно се допирали една до друга. В града можело да се влезе само през единствената врата.
Всеки си строял крепост. Първите й етажи със стени, дебели няколко метра — това са складовете, хамбарите, оборът. В стената има една малка врата и бойници от двете й страни. Бойници има и на втория, и на третия етаж. И едва от четвъртия, където няма да се изкачи враг, започват редица прозорци — там живеят хората. Голямото семейство, живеещо в къщата, населява всичките горни етажи — обикновено в небостъргачите те са седем-девет.
Животът на върха на собствената крепост е удобен и от хигиенна гледна точка. Тесните улички, по които не може да се провре дори каруца и където по средата тече ручейче от нечистотии, миришат лошо и са задушни. Горе, под самото небе, е по-чисто и по-прохладно.
Над Шибам, най-големият от градовете на Хадрамаут, се издига многоетажният дворец на султана, който се различава от другите къщи по това, че върху бялата вар е нашарен с червени ивици.
Сега времената на междуособиците са вече минало, но традициите са силни. Ако се срути от старост някой небостъргач, на негово място строят друг, също такъв или дори по-висок. На широчина градът не расте: оазисът е малък, земята е нужна за финиковите палми. А и населението почти не се увеличава: макар че вода има в изобилие, тя е дълбоко под земята и все още не може да се достигне — няма нито техника, нито сили.
… Главната улица на Шибам е корито на стихиен воден поток, който влачи камъни, кал, дървета и разрязва града на две. Тук, в пясъка, са направени кладенци и към тях от сутринта се точат жени с глинени стомни, с фереджета, в дълги дрехи — сини в Шибам, зелени, червени или черни в другите градове.
Сутрин на пазарния площад пристигат кервани и бедуини от пустинята. Селските жители се различават от градските по високите шапки с периферии. Бедуините се ограничават със забрадки на главите, жените им не си закриват лицата. Те са украсени със сините точки на татуировката. А градските жени на Хадрамаут си боядисват лицата: рисуват зелени и кафяви ивици надлъжно на носа и върху веждите и си покриват бузите с блестяща жълта боя. Затова те изглеждат (на този, който ги види без фередже) като оживели страшни идоли. Казват, че този обичай е останал от времето на Савската царица. На европейска журналистка, която била поразена от обичая, й показали в Шибам алабастрова скулптура отпреди две хиляди години. Женската главичка била боядисана по същия начин, както се боядисват днес жените от града на небостъргачите.