Спокойствие цари и на голямата, чудесно нарисувана фреска, изобразяваща Пантократора в чашата на купола. Пророците са издължени и извити, защото са извити старателно изрязаните в лавата колони и пиластри.
Втората църква от този род е Ябълковата. Монасите много не се замисляли как да нарекат храмовете си. Църковните власти на Византия били далече и не могли да упрекнат отшелниците в лекомислие. Затова голямата църква, където било тъмно, нарекли църквата на Тъмата, а втората, пред чийто вход растели ябълки, нарекли Ябълкова. А ако е имало и други имена, официални, за тържествени случаи, никой не ги е запомнил.
В църквите не всички фрески са се запазили така, както би трябвало да се запазят при равномерната температура и сухост на пещерите. Не са виновни езичниците. Никой съзнателно не е осквернявал църквите. Но като се тръгне от XVII век, когато повече от манастирите и църквите били празни, започнали да идват гости. Ту селянин ще надникне, ту случаен пътешественик. А туристите от памтивека ги обединява стремежът да оставят на потомците спомен за себе си. Туристът грижливо или нехайно се подписва на най-видното място. Кой не е виждал тези надписи, не се е учудвал на покъртителното им изобилие и еднообразие? През петстотинте години, колкото и редки да са били туристите, немалко са посетили Гьореме. Още повече през последните години, когато транспортът даде възможност за няколко часа да се стигне от Анкара дотук, а пресата разтръби из целия свят съобщението, че пещерите на Гьореме си заслужава да бъдат видени. Сега много от фреските до височината на човешки ръст са унищожени от слелите се в бели петна драскотини на автографите.
Днес долината е населена от турски селяни. Не така нагъсто, както преди хиляда години, и затова доста от пещерите са празни. Селяните, така както и християнските отшелници преди тях, отглеждат едни от най-хубавите в света сортове грозде, маслини и кайсии. Вратите и прозорците на някои от пещерите са зазидани с камъни заради любимото милионно население гълъби в долината, за да живеят те спокойно и в пещерите да се събира ценен тор. Без черните правоъгълници в стените кулите изглеждат монолитни като мравуняци на термити, проядени вътре от проходи.
Никой не дълбае нови пещери, но по-богатите семейства разширяват прозорците и вратите и строят фасади като на истински къщи. Дори с балкони. Задните стаи на пещерите се използуват за килери, там никога не прониква светлина. По-бедните селяни само поставят каса и закачват врата на скалата и веднъж в годината варосват стаята, за да изглежда по-светла и по-голяма, но димът от огнището отново я очерня.
Както и по-рано, жителите на пещерите се изкачват на горните етажи по изсечени в скалите стълби и в многоетажните пещери небостъргачи издяланите в стените стъпала се издигат по тъмни шахти на десетки метри нагоре.
На равните тераси на долината — не на всички им харесва животът в пещера — са израснали през последните години няколко градчета. Кулите на пещерните небостъргачи стърчат сред тях, като им придават неестествен, приказен вид и промъкващият се по тесен виещ се път автобус от Кайсери подплашва със сирената си облаци от сиви и синьосиви гълъби… Той спира пред отвореното кафене със столове на каменната тераса и сянката на двадесететажния небостъргач, смесвайки се със сянката на редките смокини, го прикрива от вечерното слънце.
ШАХИ-ЗИНДА
Човек — това са делата му
Рицарят Рюи Гонзалес де Клавихо закъснял. Закъснял с двеста години — той не заварил Афрасиаб, нито стените му, нито минаретата, нито мавзолеите, нито дворците. И все пак, когато вечерта на горещия, дълъг, прашен ден испанското пратеничество при двореца на великия Тимур видяло в далечината Самарканд, рицарят бил смаян. „Толкова градини и лозя има тук, че когато наближаваш града — писал той, — виждаш сякаш гора от високи дървета, а сред тях и самия град.“