Чудо второ
ГРАДИНИТЕ НА ВАВИЛОН
Висящите градини на Вавилон са по-млади от пирамидите. Те били строени по времето, когато вече съществувала „Одисеята“ и се издигали гръцките градове. И в същото време градините са къде по-близо до египетския древен свят, отколкото до гръцкия. Те бележат залеза на асирийско-вавилонската държава, съвременница на древния Египет и негова съперница. И ако пирамидите са надживели всички и съществуват и до днес, то висящите градини се оказали краткотрайни и изчезнали заедно с Вавилон — величествен, но нетраен гигант от глина. Захарният град, Снежанката на древността…
Вавилон бил вече на залез. Той престанал да бъде столица на велика държава и бил превърнат от персийските завоеватели в център на една от сатрапиите, когато в него влезли войските на Александър Македонски — човекът, който, макар и да не е построил нито едно от чудесата на света, е герой на тази книга, разтърсил е целия Изток и в една или друга степен е повлиял върху съдбата на великите паметници от миналото, върху тяхното създаване или гибел.
През 331 година пр.н.е. жителите на Вавилон изпратили при македонския владетел пратеници с покана да влезе с мир в града. Александър бил поразен от богатството и величието на града, който, макар и западнал вече, все още бил най-големият в света, и той се задържал там. Във Вавилон посрещнали Александър като освободител. А пред него се простирал целият свят, който той трябвало да покори.
Не минали десет години и кръгът се затворил. Владетелят на Изтока, Александър, изморен, измъчен от нечовешкото напрежение през последните осем години, но пълен с планове и идеи, се завърнал във Вавилон. Той бил вече готов за завоюването на Египет и за поход на Запад, за да подчини Картаген, Италия и Испания и да стигне до пределите на тогавашния свят — Херкулесовите стълбове. Но в разгара на подготовката за поход се разболял. Няколко дни Александър се борил с болестта, съвещавал се с пълководците, подготвял за поход флотата. В града било горещо и прашно. Лятното слънце нажежавало през маранята червеникавите стени на многоетажните къщи. През деня затихвали шумните пазари, удавени от невиждан поток от стоки — евтини роби и скъпоценности, докарани от воините от индийските граници — лесно спечелена и лесно прахосвана плячка. Жегата и прахът прониквали дори през дебелите стени на двореца и Александър се задъхвал — през всичките изминали години той така и не успял да свикне с горещините в източните си владения. Страхувал се да не умре не затова, че треперел от смъртта — с нея, чуждата и своята, той свикнал в боевете. Но смърт, разбираема и дори допустима преди десет години, сега била немислима за него, живия бог. Александър не искал да умира тук, в прашния зной на чуждия град, така далече от сенчестите дъбрави на Македония, без да е завършил своето предопределение. Ако половината свят се простирал тъй покорно в краката на неговите коне, това означавало, че втората половина на света трябва да се присъедини към първата. Той не можел да умре, без да види и покори Запада.
И когато на властелина му станало съвсем зле, той се сетил за онова единствено място във Вавилон, където би трябвало да му олекне, защото там той доловил — спомнил си, а спомняйки си, се учудил — аромата на македонската гора, напоена със светлото слънце, с ромона на ручейчетата и с дъха на тревите. Александър, още велик, още жив, на последната спирка по пътя към безсмъртието, заповядал да го пренесат във висящите градини…
Навуходоносор, който създал тези градини, се ръководел от благородната приумица на деспота, тъй като и деспотите също имат приумици: благородни само за едни, но никога за всички. Навуходоносор обичал младата си жена — индийската принцеса, тъгуваща, както и Александър, в прашния и лишен от зеленина Вавилон за свеж въздух и шумолене на дървета. Вавилонският цар не пренесъл столицата при зелените хълмове на Мидия, а направил това, което е недостъпно за другите смъртни. Пренесъл тук, в центъра на знойната долина, илюзията за онези хълмове.
В строителството на градините — убежище за царицата — били хвърлени всичките сили на древното царство, събраният опит на неговите строители и математици. Вавилон доказал на целия свят, че може да създаде първия на земята паметник в чест на любовта. А името на царицата по приказен начин било сбъркано от потомците с името на друга, асирийска владетелка, и градините се прочули като „градините на Семирамида“ — може би в това се изразявала ревността на човешката памет, за която великото дело трябва да бъде свързано с велико име. Царица Тамара никога не е живяла в замъка, наречен с нейното име, и никога, тъй като била жена благочестива, обичаща втория си мъж и децата, не е и помисляла да хвърля от скалите злополучните си любовници. Но трагедията трябва да бъде осветена от велико име, иначе не й достига драматизъм.