Една от плочите съдържа надпис: „Този свят гроб… е място за последно успокоение на господаря, със слизането на когото са усладени райските градини, ощастливен е цветарникът на райските обители, той същият е опростен султан, образован халиф, помагащ на света и вярата, Улугбек султан — да озари Аллах гроба му… Синът му извършил спрямо него беззаконие и поразил бащата с острието на камата, по причина на което го настигнала мъченическа смърт… на 10 число от месец рамазан на 853 година на пророческата хеджра.“
Към плочата с този надпис се приближили членовете на комисията. Подвижните прожектори осветили мрачното подземие на мавзолея. По стените, извивайки се, се мятали черни сенки. Работниците повдигнали плочата и капака на саркофага под нея. В него могло да бъдат останките на Улугбек.
Комисията трябвало да изясни погребан ли е в саркофага Улугбек и ако е така, доколко са прави историците, разказващи за събитията през месец рамазан, на Абас, който с един удар отсякъл главата на хана.
На пръв поглед скелетът бил цял. Главата се намирала там, където й се полагало да бъде. Медицинският експерт, който се намирал в групата, се наклонил над скелета, внимателно се докоснал до черепа и го повдигнал: шийният прешлен бил разсечен наполовина. Отсечена била и част от долната челюст. Разказът за обстоятелствата на смъртта на великия астроном се потвърдил. Абас от рода на Сулдузите бил силен, но неопитен палач.
По черепа известният скулптор Герасимов направил портрет на Улугбек. Ханът се оказал старец с продълговато лице, голям нос, ясно очертани устни и големи очи под тежки надвиснали клепачи. Такъв го и рисуват Улутбек сега в учебниците по история.
Потвърдило се и това, че година след смъртта на астронома синът му Абдал-Латиф бил свален от престола и убит и тогава дошлият на власт нов хан от политически съображения заповядал да се погребат останките на Улугбек в родовия мавзолей на Тимуридите с всички полагащи се почести и да се прокълне от всички минарета синът, отцеубиецът. Шейховете, най-злите врагове на учения, които произнесли присъдата и подготвили убийството, останали живи и здрави. И както се случва в историята, играли не последна роля при пренасяне останките на реабилитирания Улугбек в мавзолея.
ХИВА
Улиците и кулите на музея
Пролетните дъждове, проливните краткотрайни дъждове на пустинята, подкопават глинените стени на цитаделата. Случва се, казват, в изровеното от водата място да се оголи човешки череп. В стените, за да траят по-дълго, суеверните деспоти са зазиждали роби или военнопленници…
Това било жестоко, скрито в самия център на средноазиатските пустини ханство. Изглежда, дори времето не могло да проникне там през безкрайните пясъци. Водата била на цената на златото; по каналите, плитки и мръсни, тя течела десетки километри от дивата река Амударя. Дворецът на хивинския хан се намирал в крепост и самият приличал на крепост; стените, с цвят на пясък, без нито едно прозорче, завършвали с гъсти зъбци. Ханът бил безграничен властелин на невежествен, измъчен народ. На недоволните разпаряли гърлото на пазарния площад, провинилите се роби приковавали за ушите към портите и минувачите били длъжни да ги плюят по лицето.
Слуховете за забравеното в пустинята ханство стигнали до Петър I. Било в самото начало на XVIII век. Царят търсел пътища към външния свят. Новата столица на Балтика вече се строяла, руските армии си пробивали път към Черно море. И тогава пътешественици съобщили на царя, че река Амударя, вливаща се в Аралско море, по-рано текла към Каспия. Петър решил да върне реката обратно и да открие търговски път за Индия, за Китай.
Изпратил в Хива княз Бекович-Черкаски с казаци.
„Да се отиде при хивинския хан — се казвало в заповедта, — като се върви покрай онази река (Петър имал пред вид Узбой — древното русло на Амударя)… Ако е възможно, оная вода пак да се насочи по старото течение, освен това другите русла, които отиват в Аралско море, да се затворят.“
Отрядът вървял няколко седмици от кладенец към кладенец, докато измъчен от прехода най-сетне се добрал до Хорезъмския оазис, до Хива. Ханът приел пратеничеството радушно и доброжелателно, предложил да си отдъхне и под предлог, че жилищата не стигат, разделил казаците. Нищо не подозиращите Бекович и офицерите поканил на угощение.