И по време на угощението започнало клане. Само преводачът туркменец се спасил от смъртта. Амударя продължавала свободно да тече в Арал. А хивинските ханове, които по-късно признали васалната си зависимост от Русия, продължили да управляват оазиса и заобикалящите го пясъци. Така било до 1918 година, когато въстаналите хивинци провъзгласили народната република. Това била чудна република. В нея например били пуснати копринени пари: коприната била по-евтина и по-достъпна от хартията. Един старец ми разправяше, че когато делегация на Хорезъмската република през 1920 година пристигнала в Москва, то цял час делегатите в пъстри халати, със саби на хълбок, не могли да си пробият път през гостоприемната любопитна тълпа от московчани — подобно нещо в столицата още не били виждали.
… Пътят за Хива върви през памучните ниви на Хорезъмския оазис. Беше май, краят на пролетта, но пустинните ветрове още не бяха напрашили зеленината на нивите и градините. Поникналият памук заемаше акуратни квадрати карти на нивите, оградени с невисоки валове пръст. Картите са учудващо равни: при поливането водата не трябва да изтича от нивата, тя равномерно се разпределя по цялата й площ. Днешният Хорезъм е един от важните памукопроизводителни центрове в СССР.
Пролетният оазис е като картина. Като че ли специално са го изчистили, измили — дори небето са изплакнали, за да е по-ярко. Тракторите, без да бързат, като бръмбари работят встрани от сивкавото шосе и напоителните вади деловито бърборят, тичайки покрай черничевите дървета. А в сенките им се крият къщите — и новите, с ококорени очи прозорци, и традиционните, приличащи на малки крепости, прохладни и полутъмни, запазили се от времето, когато селянинът е бил и воин.
Хива се изправя отпред в люлеещата се мараня. Отначало виждаш само минаретата подобно на кибритени клечки, след това нивите отстъпват място на сгушилите се къщи, по-високите сгради се показват над короните на дърветата и ето ни в града — малък тих град, който първоначално учудва със съвременността си, с липсата на каквито и да било следи от древността и от връзка с многовековната история.
Двуетажните нови къщи надничат зад бързорастящи дървета, бетонни мостчета над вадите се устремяват към цветни лехи и много обикновени надписи на най-обикновени къщи — „Ресторант“, „Книги“, „Хляб“ — по узбекски и по руски подчертават обикновеността на града.
Това впечатление се засилва след като влезеш в двуетажния хотел, чийто администратор седи на пейката пред входа и разговаря със съседите. През прохладния възтесен хол рядко ще мине работник по нефтодобива или художник с голяма папка…
Но случайният порив на вятъра ще отхвърли перденцето на прозореца в стаята и ще видиш, че дворът на хотела опира в старинна градска стена. Зъбците тук-таме са се оронили, стената се е слегнала — и на самата нея й е странно да стърчи днес в центъра на съвременния град. Някога е ограждала глинени къщички, пазела ги е от пустинята и войнствени съседи. Днес се е загубила сред надрасналите я къщи. Но самото й съществуване бързо ни връща към историята. Жестокостта на хановете, мръсотията, безизходицата на откъснатия, затворен в себе си свят са изчезнали преди много години. Но останали стените, кулите, джамиите, медресетата, дворците, минаретата — плод на ръцете на много поколения хорезъмци.
В нито един град на Средна Азия не съм виждал толкова много цветя, както в пролетна Хива. Те растат на цветните лехи, запълват сравнително големия по тамошните мащаби парк, устремяват се към пътя. Най-много са розите. И главната улица, опираща в кинотеатъра, срещу който над широка вада като мост е надвиснала чайната, изглежда нагиздена и празнична.
Покрай чайната, покрай парка, покрай лятното кафене над хауза — изкуствено езеро — преминава границата между новата Дишан-Кала — външния град, и Ичан-Кала — цитаделата. Това мое твърдение формално е неправилно, защото до входа в крепостта има да се върви и върви. Но някъде тук се смесват, оказват се един до друг елементите на старата и на новата Хива. От площада до кинотеатъра се виждат и съвременните сгради, и правата улица, и дворецът на един от последните ханове, намиращ се извън крепостта, и останалите от миналото тесни улички, които се изкачват нагоре, и самият хълм, увенчан от стените на Ичан-Кала.
Още десетина метра, след това по пътя покрай стената, в която за стотиците години дъждовните струи са пробили пътечки, и улицата завива под прав ъгъл към пропастта. В това място къщите на новия град са отстъпили по-близо до водата. Врата отдавна няма, входът в крепостта е широк и полегат. Но всичко останало се е запазило.