В храма нямало саркофази, мумии, скъпоценни съкровища.
След няколко години изчистили една от статуите, намираща се пред входа в храма — тази, която била по-близо от другите до реката. Статуята достигала двадесет и пет метра височина и била изрязана, както и целият храм, от скала. Теглото й (което ще узнаят много по-късно и то няма да е без значение за тези, които ще дойдат тук в средата на XX век) надвишавало 1200 тона. Станало ясно, че статуята изобразява Рамзес II, един от последните велики строители на Новото царство, който изградил този храм тринадесет столетия преди новата ера.
Оттогава Абу-Симбел станал едно от най-популярните места за посещение на туристите в Египет и най-южната точка, до която те достигали.
Туристка била и Амелия Едуърдс, която се оказала там в един от октомврийските дни на 1870 година. Тя влязла в храма сутринта, когато още негорещото есенно слънце се издигало иззад Нил, осветявайки постепенно фасадата на храма. В този момент, когато Амелия Едуърдс преминавала между високите пилони, слънцето тъкмо осветявало лицата на статуите — три еднакви гигантски лица, главата на четвъртия колос била паднала и стояла в краката на статуята.
Амелия не бързала. Въпреки горещината и задуха в храма, тя вървяла бавно, като се спирала пред барелефите и водачът търпеливо осветявал с факел стените, принуждавайки статуите да правят гримаси. Най-после Амелия достигнала до последната зала — светилището… И изведнъж й се сторило, че я настига огън: ослепителна светлина я ударила в гърба и слънчев лъч се вторачил във фигурите на Рамзес и бог Амон, седящи до задната стена на светилището. Няколко минути статуите се къпели в слънчева светлина, след това лъчът изчезнал и светилището отново потънало в тъмнина.
Така било направено откритие. Оказало се, че храмът е построен с такова пресмятане, че два пъти в годината изгряващото слънце сутрин пронизва цялата анфилада от подземни скали и осветява статуите на светилището. Изчислено е, че за пръв път слънцето е осветило статуите на 20 октомври 1274 година пр.н.е., в деня на тридесетгодишния юбилей от царуването на Рамзес II.
Може би и с това би могло да се завърши разказът за Абу-Симбел, допълвайки го с няколко изречения как е строен и боядисван този храм или с разсъждения (впрочем нищо не обясняващи) защо Рамзес е избрал за място за такова гигантско строителство граничен район на държавата си, пустинен и безлюден…
Но на съдбата било угодно с Абу-Симбел да бъде свързана драматична история от наши дни. Вече в началото на строителството на Асуанския язовир било ясно, че създаденият от хората язовир — езерото Насър — постепенно ще залее крайбрежието на Нил над първите прагове и под водата ще се окажат редица паметници на Горен Египет и Нубия. И навярно храмовете на Абу-Симбел — малкият храм, видян от Буркхардт, построен в чест на царица Нефертари, и големият храм — на Рамзес и Амон.
Когато това станало известно, възникнали много планове за спасяването на Абу-Симбел. В ЮНЕСКО, която оглавила кампанията за спасяването на храмовете, постъпвали проекти от всички краища на света. Освен серията от просто фантастични или фантастично скъпи, съществували и реални проекти. Например френският проект предлагал издигането около храма на каменна, запълнена с пясък дига. Обаче скоро станало известно, че ако изграждането на самата дига е напълно осъществимо, то стойността на системата за отвеждане на просмукващата се през дигата вода ще надвиши стойността на самата дига, но няма да гарантира безопасността на храма. Италиански инженери предложили да се изрежат от скалата двата храма изцяло и да се издигнат с крикове. Но за това трябвало да се направят крикове, способни да издигнат два блока, тежки 330000 тона и 60000 тона. Имало проект да се изградят грамадни понтони, да се изчака, когато водата стигне до храмовете и сама ги повдигне по-високо. От Полша дошъл проект, който предлагал да се оставят храмовете под водата, но да се покрият с железобетонни похлупаци. Най-накрая англичаните предложили да се залеят храмовете, но да се оградят с тънка стена, която да не пропуска към тях мътните води на Нил, а да създаде нещо като аквариум от чиста вода, за да могат туристите да се любуват от параходите на потопените храмове. В резултат на дълги преговори и обсъждане на стотици проекти ЮНЕСКО и правителството на АРЕ се спряло на италианския проект — храмовете да се повдигнат с крикове. Но последната дума била не на инженерите, а на финансистите. Стойността на италианския проект била деветдесет милиона долара — сума, която било невъзможно да се задели.
Времето не чакало — още малко и трябвало да започне пълненето на язовира. И тогава се наложило да се приеме компромисният план, предложен от шведите: храмовете да се разрежат на блокове, да се вдигнат подред нагоре и там, на новата площадка, отново да се сглобят.