Обаче и този план излязъл твърде сложен. Може да се каже без преувеличение, че спасяването на Абу-Симбел стана едно от забележителните инженерни постижения на XX век.
В началото, успоредно със строителството на градчето за инженерите и работниците, транспортирането на оборудвания и материали били направени и пясъкопроводи — тръби с голямо сечение, през които отивал пясък към храмовете на Абу-Симбел. Строителите, колкото и странно може да се стори това, имали намерение да върнат храмовете към онова състояние, в което ги видял Буркхардт преди сто и петдесет години. Едва след като статуите пред храма били изцяло погребани под хиляди тонове пясък, започнала работата: трябвало да се взриви скалната козирка, надвиснала над статуите, за да се изчисти излишната скала над самия храм.
След като козирката била взривена и каменните маси се свлекли по пясъчния склон до изкачващата се вода, започнали разкопките: трябвало да се стигне до пещерния храм отгоре, през многометровата дебелина на скалата. В същото време бързо поставяли ограда от стоманени пилоти;
Нил се издигал вече толкова високо, че през пролетното пълноводие би могъл да залее храма. До пилотите насилвали дига: през пролетта на 1965 година Абу-Симбел изчезнал съвсем — зад дигата и пясъчната планина.
И тогава, като завършили подготвителната работа, започнали най-главното — рязането на храма.
Пясъчникът, от който се състои скалата, е сравнително мек, но това, като облекчавало работата, в същото време призовавало и към особено внимание. Мекотата и податливостта на камъка заплашвала с опасности, нали главата на втория колос до реката паднала още докато Рамзес бил жив.
Преди да се започне разглобяването на храма, специалистите изследвали с почукване и така проверили всеки квадратен сантиметър на паметника, съставили подробни схеми, на които отбелязали всяка пукнатина и черупка от мида, а всички съмнителни места заздравили с полимерни лепила. За да бъдат точни и тънки разрезите, поканили от Италия резачи на камъни от мраморните кариери — известни майстори в тази работа. Италианските работници и помощниците им — египетските каменоделци — внимателно пилили камъка с тънки пили, при което понякога им се налагало да работят свити под покривите на помещенията на храма, сред тесни стоманени скели, с които били оградени отвътре храмовете.
Настъпил знаменателният ден 10 октомври 1965 година. През тази година светилището на храма не дочакало светлинния лъч да проникне там отвън: покривът вече бил свален и издигнат на блокове върху подготвената площадка. Там били наредени в редици блокове: еднакви павиани с човешки ръст, които доскоро образували портиката на храма, преномерирани, забинтовани като мумии колони и пиластри от долните етажи… На 10 октомври подемният кран протегнал кука към лицето на крайната статуя… Журналист, който присъствувал, записал в дневника си: „… Разсъмването привлече на площадката участниците в събитието. Слънцето едва се бе вдигнало над хоризонта, когато кранистът получи заповед да започне. Бавно, бавно лицето на бога цар се отдели от ушите… Това беше зрелище, което никога няма да забравя. За някакво мигновение ме овладя дивата мисъл, че съвременни варвари се опитват да унищожат великия фараон. Увисвайки на стоманеното въже, грамадното лице бавно се завърташе около оста си. Като че ли изражението на лицето под лъчите на слънцето се преобразяваше от играта на светлината и тъмнината… След това поставиха лицето на фараона върху постилката на специален влекач, за да го откара на платформата, където вече се пазеха другите части на храма.“ А за строителите лицето на фараона е само блок номер еди-кой си, един от хилядите блокове, всеки от които трябва да се достави на новото място цял и невредим. Това не значи, че инженерите и работниците не са могли да чувствуват по същия начин величието и красотата на колоса, както и пристигналият журналист — те просто нямали време. Цялата операция по спасяването на Абу-Симбел протичала като непрекъснато надпреварване, съревнование с Нил: в началото на август 1966 година цялата работа трябвало да бъде завършена, иначе водата на езерото Насър щяла да нахлуе през временната дига и всичко, което не били успели да вдигнат нагоре, щяло да стане нейна плячка.
За пръв път от много хилядолетия отворените за слънцето и въздуха помещения — залите и колонадите на храмовете — учудвали преди всичко с това, колко сили и умение са изразходвали художниците и скулпторите на древен Египет, за да украсят вътрешните помещения. Стотиците барелефи и фрески са рисувани в задушна тъмнина на светлината на факли или светилници — там, където е трудно да се издържи и половин час. Всички стени са изрисувани навсякъде и титаничният труд е извършен в прослава на фараона бог. В тези отдалечени места рядко са идвали поклонници и държавни чиновници. И само понякога през залите, покрай статуята на Рамзес, преминавал жрец, светлина от езика на пламъка се докосвала до фреските върху стените и отново храмът потъвал в тъмница.