Пазарът в Тимгад, който се е запазил по-добре, отколкото в други римски градове, е интересен и необикновен: запазили са се дюкянчета с каменни маси и тезгяхи вътре. Дюкянчетата са украсени богато с орнаменти и релефи, които замествали фирмите. Не е трудно да си представим как е шумял пазарът, когато тук са се събирали керваните от пустинята и от крайбрежието.
Римските граждани се стараели да подражават на европейските си съотечественици и в изкуството. Грамадният театър на Тимгад бил с диаметър шестдесет и три метра и побирал до четири хиляди зрители. Едва ли такива размери са се диктували изключително от суетност — градът бил културен център на цялата околност. Към паметниците на културата се отнася и тимгадската библиотека — полукръгла двуетажна сграда с ниши за свитъци, шкафове за книги и дори с книжен склад в двора. Строителството на библиотеката, както се вижда от намерения там надпис, струвало 400 хиляди сестерции и я финансирал някой си Марк Юлий Квинтан. Фондовете на библиотеката били големи дори и в сравнение със съвременните мащаби — около двадесет и пет хиляди тома.
Изглеждало, като че ли градът е умрял, без да остави следи. Заличил се споменът за форума, шумния пазар и ромона на фонтаните, за мъдрите беседи на терасите на баните. Завоевателите, които дошли тук, след като изчезнал споменът за римляните, не се интересували нито от книгите им, нито от боговете им, нито от театрите им…
И все пак това не е така. Градът бил африкански в какъвто и „същински римски“ външен вид да се е гиздил. И когато го напуснали последните римски граждани — либийци, финикийци, бербери, негри, тоест търговците, робите, занаятчиите, те отнесли със себе си спомена за статуите, книгите и театралните маски и този спомен, видоизменен в поколенията, отишъл в други области на черния континент, влял се като ручейче в широкия поток на африканската култура. Иска ми се да вярвам, че в скулптурите на Нок, в главите на Ифе, в стените на Зимбабве, макар не пряко и несъзнателно, но се е отразило това, което е съществувало тук преди едно и половина хилядолетие, така както потомците на творците на фреските на Тасили, отивайки в други земи, са донесли със себе си опита и спомена за своето високо изкуство, което никак не намалява постиженията на други времена и други народи и не лишава скулптурите на Ифе и Бенин от неповторимата им оригиналност.
МЕРОЕ
Шлаката от топилните пещи
Гръмката слава на страната на фараоните, богатото изкуство и величието на паметниците на Египет затъмнили спомена за страните, намиращи се по на юг, заемащи територията на днешен Судан. И на първо място за страната Куш.
Пепи II, фараон от шестата династия, живял почти две и половина хилядолетия пр.н.е., получил послание от наместника на Юга, Хуефхор, който се завръщал от поход оттатък праговете на Нил. Наместникът изброявал богатата плячка — черно дърво, слонова кост, тамян, щраусови пера и черно джудже пигмей. Фараонът, след като изслушал посланието, веднага продиктувал отговора — единственото писмо от древното царство, което е достигнало до нас, тъй като било издълбано върху стената на запазилата се гробница на Хуефхор,
„Тръгни на север към нашия двор — призовавал фараонът. — И вземи със себе си онова джудже… когато то ще плава с теб надолу по реката, назначи специални хора, които да стоят с него на борда на кораба, нека го пазят, за да не падне във водата. Когато то ще спи през нощта, назначи специални хора, които да спят до него, проверявай ги по десет пъти през нощта. Ние искаме да видим това джудже повече, отколкото всички дарове на Синай и Пунт.“
Писмото е ясно, ако се вземе пред вид, че фараонът бил само на осем години. Фараоните също бивали момчета, на които били безразлични даровете на Пунт, след като може да се види истинско черно джудже.
В началото на средното царство, петстотин години след като фараон Пепи (апропо, доживял едва ли не до сто години) видял най-после джуджето, Египет утвърдил властта си над нубийските земи южно от първите прагове на Нил. Изминали още петстотин години — в ония времена историята размотавала нишката си къде по-бавно, отколкото днес — и Тутмос I преминал с поход четвъртите прагове на Нил и оставил гранични постове в областите, където живеели кушанските племена. Изминали още петстотин години и Египет, който влязъл във фаза на неуспехи, загубил властта над кушаните. По това време те създали собствена държава.