„… ограждат го сто двадесет и седем колони, подарени от същия брой царе“. Едва ли са се намерили наоколо толкова благожелателно настроени към Ефес царе, но очевидно е, че строителството станало в някаква степен общо дело на съседите на Ефес. Поне най-богатият от деспотите — Крез, цар на Лидия — внесъл щедра лепта.
Архитекти, художници и скулптори имало достатъчно. За най-добър бил признат проектът на знаменития Херсифрон. Той предложил да се строи храм от мрамор, като се използува необичайният за тогава принцип на йонийския диптер, т.е. храмът да се обкръжи с два реда мраморни колони.
Печалният опит от предишното строителство в Ефес принудил архитекта да се замисли как да осигури дълъг живот на храма. Решението било смело и нестандартно: храмът да се построи върху блатото до реката. Херсифрон разсъдил, че меката блатиста почва ще послужи като амортизатор при бъдещите земетресения. А за да не се забие в земята мраморният колос под собствената си тежест, била изкопана дълбока строителна шахта, която запълнили със смес от дървени въглища и вълна — получила се възглавница, дебела няколко метра. Тази възглавница наистина оправдала надеждите на архитекта и осигурила дълготрайност на храма. Не на този, наистина, а на другия…
Строителството на храма очевидно било непрекъсната инженерна главоблъсканица, за което съществуват сведения в античните източници. Да не говорим за изчисленията, които е трябвало да се направят, за да бъдат сигурни в толкова неортодоксалния фундамент. Например трябвало е да се реши проблемът за транспортирането на многотонните колони по блатото. Каквито и коли да конструирали строителите, те неизбежно затъвали под тежестта на товара. Херсифрон намерил гениално просто решение. В края на стволовете на колоните вбивали метални пръти, а на тях надявали дървени втулки, от които към биковете водели раздвояващи се ’окове. Така колоните се превърнали във валяци, в колела, които послушно се затъркаляли след впряговете от десетки чифта бикове.
Когато сам великият Херсифрон се оказвал безсилен, на помощ му се притичвала Артемида — тя била заинтересованото лице.
Въпреки всички усилия Херсифрон не успял да постави на място каменната греда на прага. След няколкогодишен труд, борба с недобросъвестните инвеститори, с бащите на града, с тълпите туристи и завистливите колеги нервите на архитекта били на границата на изтощението. Той решил, че тази греда е последната капка и започнал да се готви да се самоубие. Артемида трябвало да вземе бързи мерки — сутринта при заключилия се в „стаята на техническия ръководител“ архитект дотичали граждани с викове, че през нощта гредата сама легнала в нужните жлебове.
Херсифрон не доживял до завършването на храма. След преждевременната му смърт функциите на главен архитект преминали към сина му Метаген, а когато и той умрял, храмът довършили Леонид и Деметрий. Той бил завършен приблизително през 450 година пр.н.е.
Ние не знаем как е бил украсен, какви статуи е имало в него и какви са били фреските и картините, как е изглеждала статуята на Артемида. И по-добре да не вярваме на онези автори, които подробно описват уредбата на храма, украсените му с резби колони, създадени от забележителния скулптор Скопас, статуята на Артемида и така нататък. Това няма отношение към описания храм. Всичко, което е направил Херсифрон и приемниците му, е изчезнало заради Херострат.
Историята на Херострат като че ли е една от най-поучителните и драматични притчи в историята на нашата планета. С нищо незабележителен човек решава да постигне безсмъртие, като извърши престъпление, което никой никога не е извършвал (поне като се има пред вид, че Херострат е действувал без помощта на армия, жреци, апарат за принуждаване и палачи). Именно заради славата, заради безсмъртието, той изгаря храма на Артемида, построен преди по-малко от сто години. Това станало през 356 година пр.н.е.
Дървените части на добре изсушения от слънцето храм, запасите от зърно, намиращи се в подземията, даренията, картините и дрехите на жреците — всичко това се оказало отлична храна за огъня. С трясък се пукали гредите на покритията, падали, разтрошавайки се, колоните — храмът престанал да съществува.
И ето че пред съотечествениците на Херострат застанал проблемът: какво страшно наказание да се измисли за негодника, че повече никому да не идват наум подобни идеи?
Ако ефесците не били надарени с богата фантазия, ако сред тях не е имало философи и поети, блъскащи главата си над проблема и чувствуващи отговорност пред бъдните поколения, възможно е да са убили Херострат и толкоз. Още няколко години жителите да са говорили: „Имаше един безумец, изгори нашия прекрасен храм… само че как ли се казваше…“ И ние да сме забравили Херострат.