В летописите са се запазили сведения, че при Лалибела са дошли петстотин строители и художници от Ерусалим. И още един любопитен детайл са запазили летописите: инструменти за строителството са се събирали из цялата страна и в специални работилници са правели нови. И никак не е чудно, че строителството е продължило двадесет и четири години.
Храмовете са се запазили почти напълно, ако не се смятат повредите на някои статуи и барелефи, причинени от мюсюлманските завоеватели. С изключение на тези тъжни епизоди християнските монаси никога не са напускали Лалибела и старателно са пазели църквите.
Не е възможно да се разкаже за всичките единадесет църкви-скулптури, но трябва да се спомене, макар и кратичко, за двете най-интересни.
Църквата на свети Георги се намира малко по встрани от другите. Докато не я доближиш съвсем, тя е абсолютно невидима.
Представете си, че вървите по полегат склон на планина, между редки дървета с големи яки корени и изведнъж се озовавате на края на пропаст-траншея. В този каменен кладенец, дълбок дванадесет метра, се намира църква, чийто покрив е на равнището на склона на планината. След като са отчели необикновеността на точката, от която зрителят може да види храма, строителите са го изградили във вид на правилен кръст. Ето този кръст, дълъг дванадесет метра, с геометричен орнамент по него, виждаш в краката си. Освен четирите фасади, като всяка друга сграда църквата има и пета — покрива — обърнат към небесата.
Ако се спуснеш в кладенеца, то ще се окажеш пред висок червен храм, чиито стени са раздвижени от корнизи, пиластри и разнообразни прозорци (майсторите не са мислили за такива детайли, като рамки или черчевета, затова се появили прозорци във вид на кръстове, квадрати, свастики, овали…).
Най-голям от лалибелските храмове е Медане Алем. Едната му страна е повече от тридесет метра. От четирите страни е ограден от колонада. Десетметровите квадратни колони поддържат украсения с проста рисунка портик, а фасадата, скрита зад колонадата, е изсечена така, като че ли е построена от дебели дървени греди, краищата на които дори се подават от стените.
Тук неведнъж са се повтаряли думите: по света няма нищо подобно. Но по отношение на храмовете на Лалибела това не може да се каже, защото такъв храм има. Съвпадението е толкова учудващо, че ще си позволя да обединя двете съоръжения, разделени от времето и пространството, в една глава, за да подчертая капризността на пътищата на творчеството, можещи да доведат творци от различни места на земята към поразяващи сходни решения.
… Традициите на пещерната архитектура в Индия са се сформирали много векове пр.н.е., а с укрепването на будизма пещерният храм станал толкова обичаен, че в началото на Средновековието били построени няколко хиляди. Най-известни са пещерните храмове на Аджанта и Елора. Водещи началото си от скромните пещери на будистките отшелници, пещерните храмове постепенно се превърнали в значителни съоръжения. Има период, когато те стават основен вид на индийската култова архитектура и оказват такова влияние върху развитието на индийската архитектура, че дори в храмовете, отдалечени от скалите и планините, се разпознават прародителите им — пещерите. Самият храм, приличащ на стръмна пирамида, сложно украсена със скулптури и барелефи, напомня планина, а вътрешните му помещения, притиснати от плоски прикрития, предизвикват асоциации за пещери.
Към средата на първото хилядолетие пещерните храмове станали изискани, сложни и огромни. Достатъчно е да се каже, че будистката пещера-храм Тхин-Тхал в Елора се издига на три етажа, всеки с площ 800 квадратни метра. Площта на пещерата Дас Аватар е около хиляда квадратни метра.
В началото на Средновековието са се строили все по-малко пещерни храмове. Затова има няколко причини — упадъкът на будизма, привършването на запасите от подходящи скални пропасти и желанието на индуските управници да строят храмове в столиците си, а не в неудобни места, диктувани от капризите на природата.
И ето, на залеза на ерата на пещерните храмове в Южна Индия се появил храмът Кайласанатха в Елора, издигнат по заповед на раджата Кришна от рода на Ращракутите. Това се случило в края на VIII век.
Храмът Кайласанатха съединил в себе си две направления в индийската архитектура. В него се слели пещерният и надземният храм, традициите на храмовете на Аджанта и храмовете на Канчипурам.
Съчетавайки пещерната и надземната архитектура, Кайласанатха е построен също като църквите на Лалибела: в полегатия склон на планината издълбали окоп, който оградил монолитния къс, а след това този къс скулпторите превърнали в храм с две вътрешни зали, много статуи и барелефи.