Храмът Кайласанатха, построен петстотин години по-рано от църквите на Лалибела, ги превъзхожда по размери, сложност и изисканост на формите. И не е чудно, тъй като етиопските майстори били изобретатели — всеки храм бил пръв и единствен. В Индия архитектите не само че имали опит в строителството на подобни съоръжения (макар че никога преди това не бил строен храм по този начин), но и използували подробни трактати на строителството, където били изложени всички норми и правила. Това, разбира се, ограничавало инициативата на архитектите, лишавало ги от право да експериментират, но пък им осигурявало увереност. При това на царя на Лалибела, управляващ обедняла Етиопия, се наложило да събира из страната инструменти, да се пазари с майстори, да докара скулптори и каменоделци от други страни, а господарите на Деканската империя имали в свое разпореждане десетки хиляди опитни майстори и излишък от инструменти.
За сравнение е достатъчно да погледнем към размерите на храма Кайласанатха. Кладенецът, в който е изправен, е дълъг почти сто метра и широк петдесет. Фундаментът на храма е шестдесет и един на тридесет и три метра, а височината му — тридесет метра. Тоест в храма на Елора биха могли да се съберат почти всички лалибелски сгради, при това по брой на скулптурите и барелефите Кайласанатха е по-богат, отколкото всички етиопски църкви, взети заедно.
За щастие тези аритметични сметки нищо не означават. Произведение на изкуството не се измерва с кубически метри. Лалибела и Кайласанатха не са съперници. Не бива да се сравняват, но е съблазнително да се обърне внимание на читателите върху това, че по каквито и различни пътища да върви човешката мисъл, по тях се срещат учудващи съвпадения.
ЗИМБАБВЕ
Рудниците на цар Соломон
Както много разкази за Африка и този също започва със записките на португалец.
„В центъра на тази страна — разказва португалският пътешественик от XVI век ди Гоиш, повествувайки за тази част на Африка, където сега се намира Южна Родезия25 — се издига крепост, построена от големи тежки камъни… Това е твърде интересна и добре построена сграда, при чийто градеж, по налични сведения, не са били използувани никакви свързващи разтвори… Крепости, построени по такъв начин, се извисяват и в други райони на равнината. Навсякъде царят има свои наместници… Царят на Бенамотапа владее огромна държава…“
По-вероятно е португалците да не са навлизали толкова навътре в континента и сведенията за Зимбабве, срещащи се в трудовете от онова време, да са взети от търговците на Източноафриканското крайбрежие, които често са посещавали царството на мономотапа (така се произнасяла титлата на царя, а португалците го наричали бенамотапа), могъща средновековна африканска държава.
Разказите на следващите европейски пътешественици за царе и крепости не били интересни: Европа изстисквала от Африка богатствата й, на първо място роби, И в течение на няколко столетия в Европа не постъпвали никакви сведения за тайнствената крепост…
Едва преди сто години английският пътешественик Адам Роджърс попаднал случайно в долината на река Лимпопо и на триста километра от реката, в шубраците, открил развалини от гигантски каменни съоръжения, които дори не могъл да опише както трябва, тъй като не бил виждал по-рано нищо подобно. Нещата изяснил немският геолог Маух. След няколко години той попаднал в същите места, разгледал руините и обявил, че без съмнение е видял копие на храма на цар Соломон, а в долината, под крепостта — копие на двореца на Савската царица, в който тя благоволила да отседне по време на пребиваването си в Ерусалим.
Сега е трудно да се досетиш откъде у геолога Маух се е появила теорията за храма на цар Соломон и местопребиваването на Савската царица, но в Европа, обхваната по това време от интерес към Африка, която си делили европейските държави, слуховете за откритието на Маух станали сензация. Очевидно вдъхновен от този разказ, английският писател Райдър Хагард написал известния роман „Рудниците на цар Соломон“.
През 1980 година в долината на река Лимпопо се появил отряд от англичани и фактическата страна на разказите на Маух се потвърдила. В този район наистина се издигали грамадни каменни постройки, а в съседство живеели племена, които изобщо нямали представа кой и кога е могъл да сътвори тези съоръжения.
След военните отряди на земите на народите машона и матабеле дошли и първите бели преселници: почвата тук е плодородна, а климатът е много по-добър, отколкото в Западна Африка. Преселниците в доста самотния си живот се утешавали и от мисълта, че не са първите колонизатори в този край. Още цар Соломон се е опитвал да присъедини тези земи към короната си. „Сега — писал един от тях — в страната Офир се намират англичани, които отново откриват съкровищата на древността.“