Разбира се, трупът на застреляния старец и на другите последни защитници на Бенин били прибавени към жертвите на бенинската диващина.
Още с първите вестникарски кореспонденции Бенин бил наречен „град на кръвта“. С това наименование привикнали и станало почти официално, макар че, както пише съвременен английски историк, „членовете на наказателната експедиция преуспяха в създаване на впечатление, че народът бини прекарвал по-голяма част от времето си, като принасял в жертва хора в застрашителни количества. В действителност всичко това е твърде далеч от истината, въпреки че човешките жертвоприношения съществували на практика в бенинската религия, както и в други райони на света, включвайки между другото и далечните времена на Британските острови…“
За да се разбере какво представлява Бенинската държава, трябва да се припомни историята й, която има пряко отношение към следващия разказ.
Някога Бенин бил най-могъща от държавите, възникнали извън сферата на арабското и европейското влияние. Първият европеец, португалецът Жоао Афонсо да Авейро, който посетил Бенин през 1486 година, го заварил в разцвета си.
Преданията на Бенин разказват, че първите му царе — „оба“ — произлизали от Ифе — свещения град на народа йоруба. В първата династия се наброявали дванадесет царе, после, след преврат и смутни времена, отново „оба“ завзел престола от Ифе и основал династия, управляваща народа бини доскоро26. Жоао Афонсо да Авейро бил в Бенин по времето на царуването на петнадесетия „оба“ от тази династия, по този начин основаването й се отнася към XII век, а възникването на държавата вероятно към X век.
„Оба“ на Бенин обединявали заедно светската и духовната власт, царската особа била свещена и дори „оба“ можел да напуска двореца си само в изключително тържествени случаи. Социалната система на бенинското общество била разработена ясно. Ръководно положение заемали съветниците на царя, жреците, „управниците на града“, „управниците на двореца“, а също и наместниците на васалните провинции.
Градът Бенин бил заобиколен от висок насип и ров и заемал около двадесет и пет квадратни километра. Бил правилно планиран и застроен с глинени къщи с фасади, обърнати навътре към изолиран и засаден с палми двор. В къщите непременно имало олтари на многобройните богове на Бенин и на духовете на прадедите. Най-голямата постройка в столицата бил царският дворец, до който се опирали обширни вътрешни дворове, оградени с високи стени и галерии. Също тук се намирали жилищата на сановниците, конюшните, казармите и много олтари и светилища, които едновременно служели за място на съхраняване на историята на държавата.
Бенин е една от първите големи африкански държави, сблъскали се с европейците, което изиграло в по-нататъшната й история фатална роля.
Ако в страните на Югоизточна Азия и в Индия португалците на първо място се интересували от подправки, то в Африка — от злато и роби. Експедициите за доставка на роби във вътрешността на континента били опасни и не винаги продуктивни. Къде по-удобно било да се намери посредник, африкански вожд, съгласен да продава роби срещу оръжие, тъкани, барут. И „оба“ на Бенин станал за португалците такъв посредник. Възникнала причинно-следствена верига — управникът на Бенин продавал на португалците роби, а португалците го снабдявали с оръжие. Това давало възможност на Бенин да води завоевателни войни и да пленява нови роби, като опустошавал съседните земи и подкопавал собственото си благополучие. И когато португалците били изместени от холандците, след това от англичаните, тази странна, не винаги мирна и като резултат пагубна за Бенин симбиоза продължила. Постепенно империята западнала. Покорените области били обезлюдени, стопанството разрушено, а самия Бенин — една военизирана империя — царял застой, а велможите и жреците благоденствували, богатеейки от грабежа на съседите. Те често не жалели и собствените си селяни — народът бягал от страната. Цели селища, дори райони на Южна Нигерия били заселени с емигранти от Бенин. Избягалият от Бенин царски син Гинува дори основал „емигрантско“ кралство Вари.