Выбрать главу

Суря бил оскърбен в най-хубавите си чувства. А, така ли, помислил си той, ето я хорската благодарност! Не искате да ми строите храм, е, не е нужно. Той замахнал и с един удар разрушил намиращата се до храма кула. Тя се разпаднала върху пясъка. Още веднъж махнал с ръка Суря — и водата на океана отстъпила от недовършения храм, като го оставила сред пясъка. И с третия удар, както и трябвало да се очаква, лишил царя от могъществото му.

Царят бързо се досетил какво е станало. Сравнително слаб противник му нанесъл значително поражение. Отстъпвайки, царят срещнал вестоносци. Те му разказали за печалния инцидент с бог Суря.

— Ще строя! — викал царят. — Целия си живот ще дам, но ще построя!

Но кой ще повярва на човек, не удържал такова просто обещание? Суря, естествено, не повярвал.

Царят скоро загинал в едно от сраженията, като напразно се стараел да задържи нахвърлилите се от всички страни врагове върху царството му, а храмът останал на брега, близо до океана, рушейки се постепенно, страшен, празен, изоставен и от бога, и от хората.

Жителите от крайбрежието на Ориса го нарекли Черната пагода.

От пагодата впрочем не само се страхували, свързвайки запустяването й с гнева господен. Случайните посетители на тези места, историците и пътешествениците намирали за нея други думи, думи на възхищение. „Дори тези, чието мнение е недоброжелателно — писал Абдул Фазъл, историк на император Акбар през 1585 година, — дори тези, които трудно се учудват и възхищават, като видят този храм, се спират изумени.“

Но има и други отзиви. Християнските мисионери, на които не били по вкуса смелите от тяхна гледна точка сюжети на скулптурите, украсяващи храма, смятали, че той бил построен от извратени хора, лишени от морални концепции, вкус и такт. С мисионерите били съгласни и колониалните чиновници. А широката публика не познава този храм, не е видяла изображенията му. Тадж-Махал е известен. Известни са и пещерите, и Боробудур, но много малко хора са чували за храма на Слънцето в Канарак или за Черната пагода.

„Пред нас се простираше широка плоска равнина — разказва съвременен пътешественик, посетил Канарак, — губеща се в безкрайното пространство под бледата светлина на новия ден. Почти голата равнина на хоризонта беше ограничена от щрихите на дърветата, обещаващи сянка и прохлада «Там, зад дърветата — каза коларят, — е Черната пагода.»

Преди слънцето да се издигне високо над главите ни, ние заобиколихме неголямо възвишение и видяхме невероятно величествената, изоставената и великолепна Черна пагода. Горда със силата си, тя плуваше над върховете на ограждащите я дървета — фар за безбройни поколения рибари, извор на митове и легенди, символ на върховете на един от най-енергичните периоди на индийската архитектура. Това беше велик храм, обединил в себе си елементите на индуизма и тайнствените ритуални фрагменти на тантризма, промъкнал се в дебрите на основната религия.“

… Тя стои, видима от много километри, сред невисоки пясъчни хълмове на брега на океана в индийския щат Ориса. Наоколо — пясъци и блата. Тук рядко идват хора. Само ако случаен рибар се спре пред стените й или ежегодният пагоден фестивал я оживи.

Ако се приближиш, ще видиш, че грамадната сграда като че ли се намира върху колела. Четириметровите колела — по шест от всяка страна — са изсечени като барелефи в нейния фундамент.

Храмът наистина символизира колесница. Пред него има останки от широки стъпала с пиедестали за коне. Някога седем коня, каменни исполини, извивайки грациозно шии, опрели се с копита в камъка, са теглели храма колесница към морето.

За да си представим как би изглеждал канаракският храм след завършването му, трябва да видим други храмове на Ориса, тъй като всички те — и малките, и големите — са се строили по един образец, по едни закони.

Типът на южноиндийския храм се е оформил приблизително през VII век. От тогава в течение на стотици години храмовете на Ориса се състояли от две части — от основна сграда с пирамидален покрив, която се нарича джагамохан, и от кула — деула — до нея, тъй че заедно се получавало нещо като руска църква с отделна камбанария, съединена с църквата чрез коридор.