Олтарът и изображението на бога, на когото е посветен храмът, не са в главната сграда, а в камера, разположена в кулата, и тази камера се нарича гарбхагриха… Освен тези основни части на храма пред входа му се строели обикновено и други сгради, например Зала за танци и Зала за дароприношения.
Символиката на индийския храм е много сложна. Всяка негова част има особено название, посочено в специални трудове, имащи силата на закон за строителите. Едва ли някъде по света строителите на храмове са били така сковани от многобройни закони и правила. Например било необходимо да се подчиняват на две числа — четири и седем. Четири са страните на квадрата, който се намирал в основата на която и да е сграда. Едновременно сградата представлявала човешко тяло: този, който строи храм; по-точно, който дава пари за строителството му, било раджа, браман или просто богаташ, трябва да знае, че частите на храма са части на собственото му тяло. Съществувало поверие — ако работата по храма не е завършена или някаква част е лошо изградена, то съответните части на тялото на строителя ще бъдат поразени от недъг.
Да се върнем към Канарак. Върху висока платформа, с грамадни колела от двете страни, се извисява джагамоханът. От кулата са останали само отделни плочи. Според размера на фундамента и основите, знаейки законите, на които са се подчинявали индийските архитекти, е лесно да се изчислят размерите й — кулата е достигала височина седемдесет и пет метра. Невероятна височина за храм, върху пясък край океана. Можеш да си представиш как се е разпаднала някога тази кула, колко далече са се разхвърчали плочите на покритието…
Но тези плочи, всяка тежка по няколко десетки тона, се намират до самата платформа. Разположени са една до друга, като че ли са подредени специално от някого, а не са паднали от огромна височина. Чисто и просто не са ги вдигнали горе — само са ги приготвили, а след това строителите са изоставили площадката.
Значи е права легендата? Значи наистина царят в походи и войни забравил за обещанието си, дадено на бога, за което и бил лишен от силата си? Тогава легендата вече се преплита с поверието, че незавършеният храм заплашва със смърт строителя. А ако не е била завършена кулата, то значи, че на опасност била изложена именно главата на царя.
Учените, които изследвали храма, потвърдили единодушно: канаракският храм никога не е бил довършван. Недовършеният храм — рядко явление в Индия — неизбежно пораждал в ума на тези, които го виждали, представа за печалната съдба на царя, който заповядал да го построят. И се родила легендата.
Но какво се е случило с храма в същност? През Средните векове източноиндийската провинция Ориса била разделена на няколко малки, враждуващи помежду си княжества. През 1106 година в едно от тях на престола се възкачил княз Чода Ганга, който управлявал благополучно повече от седемдесет години и обединил повечето княжества на Ориса и няколко граничещи с нея държави. По негово време били построени много храмове, които далеч отстъпвали на канаракския, но въпреки това били много внушителни и украсени с ценни скулптури и барелефи.
На потомците на основателя на династията не било леко. Северът на Индия станал мюсюлмански, последователите на исляма, обединени под властта на делхийския султан, организирали походи в Югоизточна Индия, като се стараели да подчинят цялата страна. Един от последните императори на Ориса — Нарасимха-Дева I — се прославил с това, че в средата на XIII век отблъснал нашествието на мюсюлманите.
По времето на този император и била построена Черната пагода.
Императорът Нарасимха-Дева е историческа личност и е добре известно, че никога не е боледувал от проказа и че е избягвал войните. Той цял бил отдаден на политика, като се стараел да отсрочи нашествието на мюсюлманите. Бащата на Нарасимха-Дева обичал сина си и никога не се е опитвал да го изгони от двореца, така че ако императорът е ходил на младини на плажа на Ориса и се е срещал с бога на Слънцето, то не е било като изгнаник, а като законен наследник на престола.
Храмът, който бил намислил да построи Нарасимха-Дева, трябвало да стане най-големият в страната, обаче скоро след като започнали строителните работи, било открито, че пясъкът не е много сигурна основа. Но тъй като мястото за строителството на храма било посочено от самия император, никой не посмял да го измени.
Изминали месеци, години, била готова масивната платформа, на която предстояло по замислите на строителите да приеме и разпредели невероятното тегло на храма. От двете страни на платформата изсекли колелата на слънчевата колесница. След това започнало издигането на джагамохана. Успоредно с него легнали първите плочи в основата на кулата. Строителството на джагамохана вървяло много по-бързо от издигането на кулата — той нямало да бъде толкова висок и толкова тесен в основата си. А ето че работата по кулата спряла.