Не е известно на колко метра все пак била издигната, преди строителите да се откажат от по-нататъшната работа, за да не съсипят направеното вече. Тя явно започнала да се сляга. Още малко и щяла да рухне не само кулата, но и вече наполовина построеният джагамохан.
Обаче строителството трябвало да се продължи. Заповед на императора. Какво да се направи, та сградата да стане стабилна и здрава? И ето, строителите, които по всяка вероятност са разполагали с много средства, решили да използуват нови материали, изобретение, което отличило храма от другите сгради на Ориса. Направили му желязно скеле.
Плочите на стените на храма са закрепени с железни пръти и клинове, а таванът на главната зала на джагамохана се крепи върху метални греди. При това гредите, невиждани в източната средновековна архитектура, достигат дължина десет метра и имат сечение двадесет сантиметра. Едни от тях са ковани, други са съединени по студен начин чрез широки железни ленти.
Интересен е и самият начин на строителство, който давал възможност да се издигат на голяма височина тежките монолитни маси и плочи. След като наредили първия ред плочи, строителите насипвали върху строителната площадка пясък на височината на този ред. Едновременно с растежа на стените растяла и планината от пясък, тъй че стените не се виждали: изобретението на строителите на пирамидите било повторено.
По склоновете на пясъчната планина с влачене издигали плочите и ги нареждали върху стените. С пясък била запълнена и вътрешността на сградата. Това още повече увеличавало сигурността и здравината на конструкцията, която все още не била съединена отгоре с покрив. Джагамоханът бил завършен. От кулата се наложило да се откажат.
… И никой не знае как императорът се е отнесъл към вестта за прекратяване на строителството. Наистина ли спокойно? Той разбирал, че храмът представлява неговото тяло и ако кулата не се дострои, ще умре и той самият. Възможно е да е заповядал да накажат строителите, като е решил, че прекъсването на строежа е косвено покушение върху живота му. А може царят да е бил умен човек и когато се запознал с пресмятанията, да се е съгласил, че е по-добре да запази построеното вече и да не отсече ничия глава.
След това, когато храмът бил напуснат от строителите и по всички краища се разпръснали многобройните търговци, общите работници, бедните монаси — всичките, които в голямо количество съпътствуват строителството на храмовете, рибарите създали легенда, че кулата била разрушена от разгневения бог на Слънцето.
„… И дори в полуразрушено състояние, подобно на торса на някаква известна класическа статуя с изгубени ръце и глава, този храм, овехтял и прекършен, полузасипан с пясък, все пак, без съмнение, е произведение на голямото изкуство“ — така е казал за Черната пагода най-големият познавач на индийската архитектура Пърси Браун.
На пръв поглед джагамоханът, украсен със скулптури и барелефи, може да се стори сложен, изискан, но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че е сравнително прост. Състои се от бада — кубично тяло, и пида — пирамидален покрив. Дължината на основата е равна на общата височина на сградата, тоест джагомоханът напълно се нанася в куб със страна тридесет и шест метра. Пирамидалният покрив се състои от три тераси, към всяка от тях водят стъпала. На терасите са изправени статуи на музиканти, по-високи от човешки ръст. Това е новаторство за индуския храм, в другите храмове няма такива скулптури. А и в Индия изобщо малко храмове са толкова богати със скулптури. Възможно е строителите да са решили, че храмът, посветен на Слънцето, трябва да бъде по-пищен от другите храмове на Ориса. Освен седемте коня, теглещи храма-колесница, в двора на храма имало скулптурни групи, изобразяващи слонове в естествена големина, коне, лъвове. Тези статуи пазели входовете в храма.
Канаракският храм е известен също с барелефите и статуите, които украсяват стените му. Ако в ранните храмове на Ориса скулпторите са изобразявали само богове, макар и в човешки образ, танцьорки и музиканти, развличащи боговете, то в по-късните храмове, а към тях се отнася и храмът в Канарак, голяма роля играе човекът. Животът и обикновената му дейност стават сюжети, достойни да бъдат отразени в скулптурата на храма. Индуският скулптор, като е изобразил сцени от живота на заобикалящите го хора, е смятал, че тяхната любов и всекидневна работа са толкова важни, колкото и делата на боговете. Върху скулптурата на храмовете е оказал голямо влияние тантризмът — учение, придаващо особено значение на ритуалите и заклинанията, с чиято помощ човек може да стигне до истината. В Тантра има елементи и от анимизма, и от черната магия. Тантра разглежда човешкото тяло като въплъщение на истината на цялата вселена. Затова в храмовете, попаднали под влиянието на Тантра, скулптурите понякога се стрували неприлични на добре възпитания английски пътешественик. Любовните сцени били за него, възпитан в целомъдрие от християнската църква, недостойни за дома на бога, недостойни за съзерцание. Това, което векове се е скривало в тъмнина, за което може да се шепне, но не може да се говори на глас — всичко е изнесено върху стените на индийските храмове. Не е чудно, че и мисионерите, и чиновниците страшно са ругаели канаракския храм и ако са имали възможност, са щели да го разрушат.