За индусите бог и човек са едно цяло и в живота на човека няма такива страни, които да не могат да бъдат изобразявани върху стени на храм. Въпросът се състои в друго — и тук се е намесило изкуството: животът на човека трябва да бъде красив, достоен за боговете.
Никъде другаде в Ориса няма да се намерят толкова съвършени скулптури и барелефи, никъде не е постигнато такова пълно единство на архитектурата и скулптурата. Черната пагода, недовършена и забравена, е най-високата точка, която е достигнало изкуството на Ориса, с нея е завършила и историята на една от великолепните индийски школи.
ФАТЕХПУРСИКРИ
Градът на бунтаря
Фатехпурсикри (Фатехпур-Сикри) бил измислен от Акбар, построен от Акбар и изоставен от Акбар.
Бащата на Акбар — Хумаюн, вторият Велик Могол, върховен управник на Индия, господствувал в страната кратко, макар че в учебниците по история срещу името му са отбелязани годините на управление 1530–1556. През 1530 година той сменил на престола великия Бабур и решил да продължи делото на баща си — обединяването на Индия в една държава. Хумаюн бил мюсюлманин, но отлично разбирал, че без съюз с индусите и с представителите на другите индийски религии не може да обедини страната. Едновременно с походите против непокорните князе на Индустан започнал да привлича на служба индуси, да им предоставя длъжности на големи чиновници и съветници. Но в един от походите претърпял поражение и без да е царувал и десет години, бил принуден да избяга в Персия през пясъците на Раджпутана, търпейки лишения, страхувайки се от разбойници и отмъстителни врагове. По пътя се родил синът му Акбар. Той попаднал в Персия като пеленаче и живял там петнадесет години, докато баща му успее да си възвърне престола.
Семейството се завърнало в Индия и Хумаюн се гласел да възстанови прекъснатата си дейност, но нищо не успял да направи. Умрял една година след завръщането си. Тронът наследил петнадесетгодишният Акбар.
Държавата, която наследил Акбар, била съвсем малка. Поне половин дузина други индийски държави били и по-големи, и по-богати. Юношата Акбар, възпитан в персийския двор, привикнал към свободолюбието и широтата на възгледите в страната, която му дала подслон, се оказал почетен пленник, заобиколен от мюсюлмански сановници, фанатични молли и чиновници, пазещи изгодата си. Регентът Байрам-хан покорил за Акбар малките съседни княжества Гвалиор и Джаунпур и вземал решения вместо него. До обединяването на Индия било още далече…
Четири години царувал юношата, но не управлявал. На петата, неочаквано за околните, разгонил съветниците, отстранил регента Байрам-хан и завзел властта в собственото си царство. От този момент в историята влязъл Великият Могол Акбар, най-големият от Великите Моголи.
Като станал стопанин на царството, Акбар продължил политиката на баща си, дори нещо повече, започнал да я развива по-нататък, и то така, че недоволните молли скоро се раздвижили, без да смеят да противоречат гласно на твърде решителния монарх. През 1562 година двадесетгодишният Акбар се оженил за раджпутска княгиня, дъщеря на раджата Амбер. Годеницата не била мюсюлманка. Моллите били шокирани. Акбар направил някои индуси свои приближени, като им предоставил длъжности, достъпни по-рано само за правоверните мюсюлмани. Назначил синкха Ман Сингх за управител на мюсюлманския град Кабул, Акбар отменил данъка на глава върху индусите, а също така данъка върху индусите поклонници. За пръв път от много години индусите престанали да се чувствуват нежелани гости в страната си. Понятието „Индия за мюсюлманите“ забележимо губело значението си. Но не бива Акбар да се смята за филантроп, който безкористно съчувствува на бедите на индийците. Той бил политик и не искал да има врагове сред поданиците си. Искал индуските раджи да му станат съюзници. И се оказал прав. Когато въстанали Бенгалия и Бихар и когато афганците, използувайки това, нападнали Индия от север, войските на раджпутските князе не изоставили Акбар.