Джак дю Брул
700 метра под земята
(книга 8 от "Филип Мърсър")
Пролог
Лаи, Папуа, Нова Гвинея
1 юли 1937
Лежеше на леглото в долнопробен хотел в покрайнините на джунглата на края на света. На вратата се почука.
— Кой е? — попита тя с пресипнал от недоспиване глас.
— Госпожице Еърхарт? — каза напрегнат мъжки глас.
Беше съпруга на издателския магнат Джордж Пътнам от шест години, но вече бе свикнала с факта, че завинаги ще си остане Амелия Еърхарт, дръзновен американски пилот.
— Да? — В гласа ѝ се долавяше леко раздразнение.
— Бърт Хувър ви праща телеграма и казва, че трябва да се срещна с вас. Аз съм Майк Дилман.
Отне ѝ няколко секунди да подреди имената. Беше получила десетки телеграми след пристигането си в Австралия, повечето от Джордж, но имаше и други, от почитатели, които ѝ пожелаваха успехи. Телеграмата, която спомена непознатият, я бе озадачила.
— Момент — каза Амелия и се надигна от леглото.
Вдигна тънкия халат, прозирен и лек, една от малкото женствени дрехи, които бе взела за околосветския полет. Наметна го и погледна отражението си в малкото огледало на сребристата лунна светлина, която се процеждаше през единствения прозорец на хотелската стая. Не смяташе, че в този момент прилича кой знае колко на дръзновената американска въздухоплавателка, но нямаше почти нищо, което би могла да направи по въпроса.
Отвори тиковата врата — реликва, измъкната от потънал параход — и се изправи пред Майк Дилман, който изглеждаше сякаш току-що е изпълзял от гроба. Косата му беше сплъстена и полепнала върху покрития с изопната кожа череп. Очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните посинели орбити и макар че вероятно бе към петдесетте, кожата му бе увиснала като на дваж по-възрастен човек. Не можеше да си представи при какви обстоятелства този нещастник и Бърт Хувър биха могли да се озоват в обща компания, но въпреки това Бърт бе гарантирал за този надигнал се от смъртен одър непознат и я бе помолил да направи услуга и на двамата. Би пренебрегнала тази молба, ако идваше от някой не толкова важен човек, и сега, когато видя Дилман, пак се изкуши да го направи.
— Не разполагаме с много време, госпожице Еърхарт — каза Дилман и се закашля. Опита се да овладее пресекливото подскачане на гърдите си, като опря на устните си ръкава на износената си риза. Когато свали ръка, на ръкава му се видя тъмночервено петно кръв, още кръв бе полепнала по устните му.
Тя го погледна загрижено.
— Какво ви е?
— Каквото и да е — той махна с ръка, — сега няма значение. Ще бъдете ли така добра да се облечете и да ме отведете при вашия самолет?
Все още разколебана и малко изплашена, ала същевременно и заинтригувана, тя кимна.
— Почакайте ме за минутка.
Остави Дилман в коридора, обу брич за езда и нахлузи високите до глезените пилотски обувки. Бяха изработени по поръчка, подарък от Джордж, както и почти цялото стремително съществуване, което тя наричаше свой живот. Не беше тайна, че той използва славата ѝ на пилот, за да повишава тиражите на своите вестници, а тя използва парите, които ѝ дава, за налудничавите си експедиции и за да задоволява страстта си към летене. Последната несъмнено я бе завладяла изцяло, като опасна заразна болест, носеща ѝ странно удовлетворение. Дали една от дефинициите на пристрастеността не беше непреодолимото желание да вършиш нещо, за което знаеш, че е грешно, опасно или неморално? Защото точно така се чувстваше в пилотската кабина. Би трябвало да си стои у дома и да се грижи за семейството си, а не да е на другия край на света, опитвайки се да е първият човек — не само първата жена, а първият човек, заел се да обиколи света със самолет в близост до екватора! Тя бе вторият пилот, прелетял сам Атлантика, но в учебниците щеше да остане като първата жена, която го е направила, сякаш полът имаше нещо общо с умението да се управлява самолет. Какво пък, този път щеше да спечели и двете титли и щеше да се погрижи в заглавията да не става дума само за пола ѝ.
Облече над сутиена риза, която все още не бе изсъхнала напълно след прането. Сякаш нечии неумели влажни ръце я докосваха по гърдите.
Дилман се бе подпрял на стената, полузаспал на крак, и се стресна, когато тя отвори вратата. Той се опита да потисне поредния пристъп на кашлица.
— Зная, че това място изглежда доста затънтено, но тук също имат доктор — каза Амелия.
— Не — отвърна разчорленият мъж. — Ще се оправя.
Тя поклати глава и го поведе надолу по стълбите и през смълчаното фоайе на хотел „Сесилия“. В съседния бар все още имаше неколцина пиячи, но никой не им обърна внимание.