Мърсър забави двуколесника и спря малко преди да влезе в галерията. Не беше помислял какво ще прави, ако настигне убийците. Не носеше никакво оръжие. Единственото, което му хрумна, бе да предупреди хората на повърхността да блокират асансьора, докато пристигне полиция.
Излезе внимателно в сумрачния тунел и зае позиция зад малък гъсеничен екскаватор, изоставен преди десетилетия. Машината бе обезкостявана системно за резервни части и приличаше на оглозган скелет на едро насекомо, попаднало в мравуняк.
Почти веднага забеляза нападателите. Изкачваха се по зигзаговидната стълба от предната страна на товарната платформа към горния край на високия три етажа асансьор. Бяха четирима, с черни униформи. Всички носеха високотехнологични очила за нощно виждане, повдигнати на челото, а в ръцете си държаха автомати със заглушители. Не бяха Х&К, както бе предположил, а нещо съвсем ново и доста по-зловещо, оръжия създадени само за едно — да убиват хора. Един носеше голяма раница и ако се съдеше по начина, по който се бе привел, вътре имаше нещо тежко.
Асансьорът вече бе спуснат. Оставаше им само да се качат, да затворят решетката и да пратят сигнал на оператора на повърхността. Веднага щом потеглеха нагоре Мърсър възнамеряваше да изтича при интеркома точно до вратата на шахтата.
Планът му се промени само след миг, когато първият стрелец се изкачи на горната платформа и пусна един откос в пулта на интеркома. Още докато звукът от заглушената стрелба утихваше Мърсър видя как таблото мята искри и угасва.
В този момент, без да мисли, той премина към действие.
Изскочи от скривалището си и хукна право напред, докато мъжете горе пристъпваха в клетката. Вместо да приближи платформата обаче свърна встрани и се спусна по стълбите, излизащи на долното ниво.
Последният стрелец затръшна металната врата и миг по-късно се чу сигналът за повикване. Мърсър стигна последното стъпало. Вратата пред него бе затворена и той виждаше, че дъното на високата десет метра асансьорна клетка започва да се издига.
За разлика от обществените асансьори, Мърсър можеше да отвори вратата и да си осигури достъп до шахтата дори когато асансьорът работи. Миньорите бяха обучени на правилата за безопасност и се смяташе, че не биха направили нещо глупаво, с което да застрашат живота си. Като това, което правеше Мърсър.
Асансьорът представляваше трикамерна стоманена клетка, закрепена за скрипец на повърхността. Операторът горе получаваше сигнал на кое ниво да спре клетката. Бяха на най-ниското ниво и Мърсър не се съмняваше, че асансьорът ще се издигне чак до повърхността.
Метално въже се поклащаше като примка под пода на клетката. Около него бе намотан електрически кабел, който се бе откачил от няколко придържащи скоби. Под него шахтата се спускаше още четири метра и завършваше с водосборна яма, където се дренираше влагата. Една помпа се грижеше водата да не прелее през краищата.
Мърсър не забави крачка и изобщо не помисли какво прави. Докато гигантският асансьор се издигаше, той скочи към въжето миг преди то да се окаже твърде високо над него. Успя да го сграбчи, залюля се и се блъсна в отсрещната стена, като едва не измъкна ръката си от раменната става. Задращи, за да се улови по-добре, и отново се люшна под издигащия се асансьор. Едва сега посмя да погледне надолу. Светлината от отдалечаващата се платформа изглеждаше далечна като от небесно съзвездие и съвсем скоро се стопи напълно, погълната от мрака. Дори обувките му изчезнаха в тъмнината.
Мърсър прехвърли ръка през въжето, за да намали напрежението върху пръстите си, и в същия миг още една от скобите, които го придържаха, се освободи. Пукотът бе заглушен от стърженето на металната клетка, но Мърсър внезапно увисна с още десетина сантиметра под пода и едва сдържа изплашения си вик. Само на три метра над него се намираха четирима въоръжени мъже, които очевидно не изпитваха никакви скрупули, когато трябваше да убиват. Ако светнеха надолу, можеха да го видят как виси под решетката на пода.
Той се закрепи малко по-добре. Изглежда, поне засега въжето щеше да го удържи. Погледна нагоре. Двама от нападателите бяха запалили фенери, но не ги бяха насочили надолу.
Намираха се на поне стотина метра над дъното на шахтата и ги чакаха още триста. Ако беше малко по-светло, Мърсър вероятно щеше да изгуби самообладание. Засега обаче се опитваше да не мисли за увеличаващата се пропаст и за дъното далече долу.