Той придърпа бавно жицата и подложката изплува на светло. Не смееше да я докосне. Вместо това наклони глава на една страна и насочи прожектора. От каквото и да бе изработена подложката, то бе отблъснало тинята и хумуса, изпълващи пустите пространства в кабината. Бялата дъска бе чиста, с изключение на изписаните думи:
Джордж, благодаря ти за приключението, в което се превърна моят живот.
Обичам те,
Мърсър предположи, че това е подписът, който е използвала за най-интимните им бележки, и си помисли, че току-що е прочел най-красивите думи, написани някога. Машинално посегна да си свали маската и да избърше солените сълзи, които усещаше в очите си.
Върна подложката на мястото ѝ и се измъкна от кабината. Затвори внимателно капака, докато преосмисляше решението си да съобщи на света за своето откритие.
Бук го чакаше. Мърсър бавно му кимна и двамата излязоха на повърхността, като теглеха торбата с кристалите.
Рори стоеше на платформата за гмуркане. Мърсър беше използвал бавното им изкачване, за да премисли всичко отново. Засега смяташе да се съсредоточи върху факта, че току-що бе открил последното скривалище на кристали и знаеше, че може да ги използва, за да примами своя противник.
— Е? — Австралиецът ги изгледа въпросително.
— Един „Локхийд Електра, модел 10“ — отвърна Мърсър ухилено. — От 1937-а, или там някъде.
— Нейният ли е?
— Несъмнено — увери го Мърсър. — След толкова много години най-сетне открихме Амелия Еърхарт.
— Проклет да съм! — възкликна Рейс. — Трябва да призная, че имах известни съмнения за вас двамата, но вече не.
Сайкс вдигна торбата и Рейс я улови. Изчака събралата се вътре вода да изтече и едва тогава сложи торбата на площадката. Камъните тежаха повече от двайсет килограма, а в торбата все още имаше доста вода. Междувременно Рори помогна на двамата да се покатерят на борда, като пляскаше с длани и ги тупаше по гърбовете.
Докато си сваляха снаряжението, Рори се върна с бутилка „Дом Периньон“.
— Пазя на борда няколко за специални случаи. Топло е, но на кого му пука?
Изстреля корковата тапа сякаш гърмеше със стартов пистолет и отвътре бликна белезникава пенлива течност. Мърсър взе бутилката и я вдигна до устните си. Отпи и я подаде на Бук. Когато бутилката пое на втора обиколка, виното се бе разгазирало достатъчно, за да усетят превъзходния му вкус.
Довършиха питието и Рейс помогна на двамата да приберат снаряжението. После ги попита дали искат да обядват, преди да се върнат на Фиджи, и след като получи отрицателен отговор, се качи на мостика и пое с пълна мощност на юг.
Докато моторите на яхтата набираха обороти, Мърсър слезе долу, за да отмие солта от тялото си — но скоро долови нов звук над шума на дизеловите двигатели. Беше по-висок и натрапчив и той веднага се сети какво го е причинило. Беше го чул предния ден, когато бе предизвикал безпокойството му.
Нахлузи маратонките си и изтича на задната палуба. Букър се бе изтегнал в един от шезлонгите и гърдите му се повдигаха в равномерния ритъм на дълбоко спящ човек. Ала още преди Мърсър да успее да го плесне по рамото отвори очи, което означаваше, че също е усетил нещо.
— Какво има?
— Не съм сигурен — отвърна Мърсър, докато оглеждаше небето над остров Алофи.
Самолетът не се появи над планината. Вместо това крилете му проблеснаха отстрани — носеше се съвсем ниско над водата. Толкова ниско, че перките оставяха след себе си облак воден прах.
Мърсър си даде сметка, че това е самолетът, който бяха видели предния ден и който пренасял доставки за острова. Но двумоторният хидроплан най-вероятно бе докарал наблюдател, за да проследи къде ще хвърли котва яхтата на Рори и да узнае мястото на самолета на Амелия. И сега достопочтената „Каталина“, истински товарен кон от времето на Втората световна война, който все още се срещаше на различни места из Тихия океан, описваше кръг около острова и се насочваше право към „Сува Сърпрайз“.
Мърсър вече имаше доста ясна представа как са ги открили.
— Вижте го само! — извика им Рори Рейс от мостика, развълнуван от появата на старата метална птица, с нейните разперени криле и двигатели, щръкнали като ушите на слончето Дъмбо. Все още не бе осъзнал опасността, в която се намираха.
Хидропланът се бе смятал за бавен самолет още по времето, когато е бил в зенита си, ала въпреки това гърмящото чудовище можеше да покрие разстоянието до яхтата за броени секунди. Букър вече бе скочил от креслото и се спускаше надолу към каютите. Мърсър извика на Рори да потърси прикритие секунди преди самолетът да профучи с рев на не повече от двайсетина метра от десния борд и на три-четири метра над водата.