Отново побягна към вътрешността. Нямаше да има хитроумни измъквания и лъжливи следи. Трябваше му преднина — колкото се може по-голяма и колкото се може по-скоро. Гърдите му бяха плувнали в пот, която се смесваше с кръвта от множеството драскотини. На острова нямаше достатъчно големи животни, за да отъпкват пътеки, и трябваше да се движи през шубраците, да си пробива път през растителността и същевременно да внимава да не оставя видими следи.
Стигна до едно поточе, все още пълноводно заради бурята преди два дена. Наведе се и отпи няколко глътки, след това пое по коритото, за да не оставя следи. Вървя така около две мили, изкачваше се към вътрешността на Алофи в несъзнателно търсене на по-висок терен. Когато потокът пресъхна, се върна в гъстите шубраци. Беше решил да не крие камъните, след като видя прибора на противника, а да поддържа достатъчно разстояние, за да не им позволи да ги засекат.
До здрач оставаха още няколко часа и Мърсър си даваше сметка, че не бива да се отпуска дори за миг, макар досега да бе имал късмет. Не беше видял, нито чул преследвачите си. Ала умората започна да надделява и раменете го боляха все повече от тежкия товар.
Знаеше, че няма да може да поддържа още дълго това темпо и че спре ли дори за малко, кристалите ще се превърнат в ориентиращ фар. Трябваше да ги скрие по някакъв начин. При една от по-ранните си обиколки бе забелязал стар вулканичен кратер близо до малка клисура. Кратерът не бе много дълбок, около два метра, преди да го запълни вкаменената лава, но Мърсър се надяваше, че това ще е достатъчно, за да скрие кристалите поне за малко. Върна се при кратера, напъха торбата в една цепнатина и я затисна с камъни.
Когато приключи с вдигането на импровизираната могила, се изправи облекчено. Най-сетне бе свалил тежестта от раменете си и макар че му се щеше да си отдъхне няколко минути, не смееше да се бави повече тук.
— Мисля, че играхме тази игра достатъчно дълго — чу се глас.
Мърсър замръзна. Позна южноафриканския акцент от предишните им срещи, макар да не виждаше говорещия. Държеше пистолета си свален ниско, скрит от поглед, и плъзгаше бавно поглед около себе си.
— Голям досадник се оказа.
— Радвам се да го чуя — отвърна Мърсър, който още не се бе ориентирал къде е другият. Не че имаше значение — хората на южноафриканеца вероятно бяха наблизо и скоро щяха да го заобиколят.
— Не чак толкова, нали, смелчаго? Сигурно вече знаеш, че през цялото време бяхме долу на брега и следяхме движението ти с помощта на детектора. Не разбрахме само какво е станало с човека, когото оставихме да наблюдава операцията ви.
— Строших му черепа — отвърна Мърсър.
Мъжът се засмя.
— Няма значение. Събрах тия хора, докато идвах насам. Не познавам никого от тях.
— Те са сбирщина аматьори.
— Така е. По дяволите, нямаше да се стигне дотук, ако онзи новобранец не бе започнал да стреля в пещерата. Същият, когото ти уби в къщата на старицата. Заради него трябваше да довърша всички останали.
Мърсър неволно стисна дръжката на пистолета. Този тип говореше за убийството на Ейб.
— Но ми писна от тези убийства, янки. Казах на шефа, че няма да има повече насилие до края на операцията. И че след това си тръгвам.
— След кое си тръгваш? — попита Мърсър, донякъде за да накара другия да продължи да говори, но също и за да подразбере нещо повече за целия този кошмар. — Какво толкова важно може да има в шепа кристали?
Мъжът се изсмя отново.
— Няма да доживееш, за да го видиш, янки. Става дума за операция… отвъд жалките ни хонорари. Казват, че с помощта на камъните ще пратят лъч в небето и ще покачат температурата на планетата. Това е голям бизнес — за милиарди. Но не е от значение за мен и теб.
Мърсър разсъждаваше трескаво над чутото. Възможно ли беше наистина?
— А сега ми метни глока, който виждам в ръката ти, инак ще те гръмна както си стоиш там — нареди мъжът и пристъпи иззад един шубрак.
Мърсър плъзна поглед по познатия силует и характерната стойка. Южноафриканецът направи още крачка към него и един промушил се през клоните слънчев лъч озари лицето му. Мърсър се сепна. Сега вече знаеше защо толкова лесно бе запомнил отличителните белези на своя противник. Та той го познаваше! От друго време и друго място.
Взираше се в родилното петно, което някога бе заемало половината от лявата буза, преди белегът от куршум да накара кожата на това място да се свие и сбръчка. Грозна деформация, която принуждаваше мъжа да преглъща мъчително стичащата се слюнка, за да не потече от увисналия ъгъл на устата му.