Замисли се за наемника и за това как животът ги бе събрал отново. За Мърсър това бе в началото на живот, обвързан със служба към страната му по начин, за който не бе смятал, че е възможен. След онази първа среща той бе вземал стотици пъти в ръцете си оръжие, за да защитава беззащитни, и го бе правил, без да се колебае, нито да търси признание. Онзи ден го бе превърнал в по-добър човек, човек, готов да излезе напред, когато други се отдръпват. Истински повратен миг в живота му. Беше видял болката в очите на наемника, но и безскрупулната упоритост, с която бе преследвал камъните. Животът със сигурност не е лек, когато носиш такъв грозен белег на лицето си. Изстрелът на Мърсър бе акт едновременно на създаване и разрушение… на доброто, към което Мърсър се бе приобщил, и на злото, привлякло след това южноафриканеца. Мърсър знаеше, че скоро последното ехо на този изстрел ще отзвучи. Че един от тях ще умре. Просто нямаше друга възможност.
На товарната платформа на самолета блесна червена лампа.
— Време е за шоу! — извика Бук.
Мърсър прогони всички мисли в миналото и застана до страничната преграда заедно с Букър.
Малко по-късно младият техник свали задния люк. През отвора нахлу влажен топъл въздух. Двамата уловиха дръжките на джета, който бяха купили на старо във Фиджи, пристъпиха напред и застанаха над отвора. Петнайсет метра не изглеждаха толкова много, нито пък трийсет възела твърде бързо, докато не погледнеш назад от самолета, от който смяташ да скочиш. Тогава океанът ти се струва на мили под теб и се носи със зашеметяваща скорост.
Веднага щом самолетът се изравни с намиращия се на няколко мили от тях кораб пилотът го свали с още десет метра към повърхността.
Двамата скочиха в пълен синхрон и точно преди да се ударят във водата пуснаха джета, за да не се сблъскат с него при съприкосновението.
Мърсър изплува на повърхността, изплю погълнатата вода и посегна към подскачащата машина. След миг от другата страна се показа и Букър. Провериха дали привързаният за седалката сак си е на мястото. Самолетът летеше без светлини и вече бе далечна бръмчаща точка в небето.
— Готов ли си? — попита Сайкс.
— Да.
Макар че джетът можеше да се носи по вълните с над трийсет възела, те го подкараха със скорост едва пет. Не искаха да вдигат излишен шум, нито пък да бъдат засечени на радара. „Бавно и готови за действие“ бе начинът, по който Бук бе описал начина да доближат „Академик Жуковски“, и точно към този план се придържаха. Беше малко неудобно за двамата да се притискат върху тясната седалка, предназначена за един човек, но се справиха. Машината бе потънала толкова дълбоко, че от време на време вълните ги заливаха, ала маските и шнорхелите им помагаха да не обръщат внимание на това неудобство.
Отне им почти час да преодолеят разстоянието. Букър непрестанно проверяваше движението по компаса. Тъй като бившият съветски кораб също плаваше със загасени светлини, разбраха, че са го застигнали, едва когато бяха почти до него. Нямаше луна и макар звездите да грееха ярко, големият кораб изглеждаше сякаш е погълнат от нощта.
Бяха на по-малко от сто метра преди Мърсър да осъзнае, че тъмната сянка, прикриваща част от звездите над хоризонта, е всъщност тяхната цел. Посочи я на Сайкс и той промени леко посоката.
С трите грамадни радарни чинии, обърнати към небето, корабът приличаше на плаваща планина. Сега, когато бяха по-близо, различаваха отделни светлинки да блещукат от прозорчетата. Бук намали скоростта и през следващите десет минути наблюдаваха „Жуковски“ от разстояние: следяха за движение по палубата, което би издало наличието на часовои. Не видяха нищо освен един тъмен силует в кабината на щурвала, който излиза на два пъти от нея. В един момент се появи втори човек, който се опря на перилата и по блещукането на огънчето се разбра, че си е запалил цигара, която след няколко минути захвърли в морето. Светлинката прекоси тъмния фон като падащ метеор.
Вече нямаше съмнение, че осприто не е предизвикало тревога на „Жуковски“.
— Половин час? — попита Бук.