В района около кораба все още бе тиха, спокойна нощ… а горе небето изглеждаше като цепнатина, отвъд която се виждаха портите на ада.
Без да губят нито секунда, за да огледат тази сцена, Мърсър и Бук тичаха по палубата. Трябваше да заобиколят задните надстройки и да се шмугнат в тясното пространство между подпорите на антената. Въздухът тук бе толкова зареден със статично електричество, че косата на Мърсър настръхна.
Най-сетне стигнаха десния борд. В първия момент не можаха да открият джета, но точно сега това нямаше значение. Прескочиха едновременно перилата и се гмурнаха в черните води. Изскочиха на повърхността и заплуваха надалече от обречения кораб. Високо над тях водовъртежът набираше мощ. Светкавиците се усилваха, тътнежите им караха въздуха над океана да трепти.
Сега най-важното бе да се отдалечат колкото се може повече. Букър, като по-як, скоро набра преднина.
На петдесетина метра пред тях внезапно блесна светлина, която започна да блещука с разноцветни оттенъци, и заедно с това над водите се понесоха познатите встъпителни акорди на „Звездното знаме завинаги“. Алармата най-сетне се беше задействала.
Бук стигна пръв джета и го запали преди Мърсър да се приближи. Наместиха се както и по-рано и този път Бук завъртя газта докрай. Мърсър непрестанно се озърташе назад. Облаците на магнитната буря вече получаваха постоянен приток на електричество и се бяха обагрили в зловещо зелено сияние, а лъкатушещите светкавици ги пробождаха, бликайки от неравната окръжност над тях. Няколко по-малки светкавици стигнаха до кораба и засияха толкова ослепително бяло, че беше мъчително да ги гледаш. Мърсър не се съмняваше, че бурята събира много по-голям електрически потенциал, отколкото при първия удар.
За негова изненада тороидът внезапно се смали, сякаш си поемаше дълбоко дъх, секунда преди да изстреля канонада от невероятно силни светкавици. Като че ли всички светкавици на света се бяха събрали, за да се стоварят върху „Николай Жуковски“.
Мощният разряд удари кораба като стоварващ се отгоре юмрук. За един заслепяващ миг Мърсър почти можеше да види потока от енергия, който разцепи главната антена, а после тя изригна в огненобяла топка от плазма и се изтръгна от подпорите. Заедно с нея целият кораб се разхвърча като избухнала граната.
Мърсър стисна очи, за да не ослепее.
Секунди по-късно ги застигна вълна от нагорещен озон, който изпълни дробовете им и ги накара да се закашлят мъчително.
А после наподобяващият атомна гъба купол избледня и когато Мърсър отново погледна назад, нямаше никакви следи, че там се е случило нещо необичайно. Облаците се бяха разпръснали и нощното небе отново сияеше със звездна светлина.
— Божичко! — възкликна Бук.
— Ако трябва да перифразирам една стара телевизионна реклама, която се оказа далеч по-пророческа, отколкото са смятали навремето — не си прави майтап с Майката Природа.
29.
Мърсър и Букър трябваше да прекарат още три часа върху тясната седалка на джета преди да бъдат спасени от един вертолет „Сий Кинг“, пратен от борда на „Америка“. Експлозията бе засечена от множество сеизмични станции на планетата и в началото бе определена дори като ядрен взрив. В отговор на това американският флот бе пратил най-близкия си боен кораб да разследва случая. Капитан Татъл и неговият екипаж бяха огледали района в търсене на причини за странния катаклизъм. Ала не откриха никакви следи от радиоактивно замърсяване, въпреки атомните реактори на борда на руския кораб. Сякаш в тази част на океана бе паднал гигантски метеор.
Въпреки това щяха да минат няколко месеца преди който и да било от изследователските кораби да дръзне да доближи епицентъра на взрива. Щяха да използват роботи, за да претърсят океанското дъно. От специален интерес бяха изолиращите камери на реакторното ядро на „Жуковски“, които в края на краищата бяха открити цели и невредими и бяха извадени от дълбочина почти пет километра.
През онази нощ Мърсър и Бук бяха откарани на борда на „Америка“, а по-късно отлетяха за Тарауа, където се качиха на пътнически самолет. Сайкс се отправи на запад, у дома в Северна Каролина. Мърсър имаше една спирка преди да си позволи лукса да се прибере вкъщи. Той отлетя за Хонконг, за да се прекачи на полета до окончателната си цел — международно летище „Шарл дьо Гол“, северно от Париж.
В света на потайните сделки, каквото представляваше политиката във Вашингтон, истинската история за случилото се в Тихия океан започна да се разпространява още докато магнитната буря се разсейваше. Айра Ласко бе похвален от мнозина за това, че е помогнал да се предотврати една от най-големите катастрофи, заплашвали човечеството, откакто предците му са слезли от дърветата. Никой все още не знаеше кого да посочи с обвинителен пръст, но следователите вече се бяха ориентирали към „Академик Николай Жуковски“ и неговите притежатели и към последния работодател на един наемник от Южна Африка на име Никлас, фамилия — неизвестна.