Мърсър остави на Айра да получи лъвския пай от овациите и се постара да не бъде въвличан в разследването, подхванато от ФБР. Единственото, което го интересуваше, бе името, което наемникът бе изплюл заедно с последните капки потъмняла кръв, преди да издъхне на пода на контролната зала.
От борда на „Америка“ Мърсър бе позвънил на Айра и му бе казал името. След няколко часа Ласко го потърси и двамата сглобиха цялостната картина.
— Ролан Д’Авежан и „Юродайн“… познавам го — каза Айра. — Но този тип е страшно богат… защо му е да се забърква с нещо подобно?
— Неговият главен учен на борда на „Жуковски“ обрисува основните насоки на експеримента им и нещата постепенно си заеха местата — отвърна Мърсър. — До съвсем скоро в Европа доминираха всякакви проекти за зелена енергия. Вятърни централи и слънчеви панели растяха по бреговете на Испания и източните граници на Германия и правителствата финансираха всичките тези строежи с пари на данъкоплатците — милиарди долари на месец.
— Всичко това е заради глобалното затопляне и спасяването на планетата.
— За някои — да. Но за бизнеса това си е дойна крава. Хората са толкова вманиачени на тази тема, че са готови да се разделят с огромни суми. Компании като „Юродайн“ съществуваха на гребена на вълната, като строяха вятърни електроцентрали и слънчеви електростанции с пари от субсидиите. Ала след няколко години, когато настъпи финансовата криза, изведнъж дори богатите държави вече не можеха да си позволят лукса от зелена енергия и обществената канелка бе затворена. Това съвпадна с времето, когато започна да става ясно, че глобалното покачване на температурата не е толкова бързо, колкото се предполагаше. Изведнъж истерията с промяната на климата остана на заден план за всички, освен за тези, които бяха финансово заинтересувани: екоорганизациите, нуждаещи се от финансиране, медиите, които винаги са си падали по жълтите истории, и шепа компании, вложили доста пари и усилия в зелени технологии. Някои от последните просто пуснаха кепенците, като „Солиндра“ и „А 123 Солар“, но Д’Авежан не е искал същата участ да постигне „Юродайн“. И е измислил план, за да спаси компанията.
— Като предизвика глобално затопляне?
— Да. Д’Авежан е смятал да използва кристалите, за да отрази малка част от космическата радиация, която попада на повърхността на планетата, което на свой ред ще разреди облачния слой в атмосферата. А изгуби ли планетата част от сенника си, температурата ще започне да се покачва.
— Разбрах — каза Айра — Той се е опитал да върне глобалното затопляне, за да предизвика паника сред хората и да накара правителствата отново да го засипят с милиарди.
— Него и „Юродайн“ — потвърди Мърсър.
— Предполагам, че не прехвърляш всичко на моите плещи само от добрина.
— Ни най-малко — увери го Мърсър. — Можеш да разкажеш на шефовете как е станало… защото аз нямам подобно намерение. Но искам едно нещо от теб. Една последна задача преди да се прибера у дома.
В девет сутринта в деня, когато пристигна в Париж, Мърсър прие посетител в хотелската си стая. Мъжът носеше пакет и адрес на един водопроводчик недалече от сградата, където се помещаваше централният офис на „Юродайн“. Мъжът и Мърсър излязоха и след петнайсет минути влязоха в скромната работилница на местния водопроводчик. Френският майстор, мустакат мъж, който пушеше сякаш министерството на здравеопазването никога не е предупреждавало за опасността от това, прие с достолепен жест своя хонорар от петстотин евро и предаде в замяна униформата си и кутията с инструменти.
Точно в десет Мърсър и агентът от ЦРУ, с когото се бе срещнал, влязоха в кабинета на секретарката на Д’Авежан. Агентът ѝ обясни, че е получил спешно повикване от управителя на сградата и че от пода на техния етаж се стича вода. Тя отвърна, че мосю Д’Авежан не бива да бъде обезпокояван, след което на свой ред агентът заяви, че ще повика управителя и ще го накара да ѝ прочете правилника за работа на ремонтната бригада, според който има право на достъп по всяко време и до всяка точка на сградата в случай на авария. Денем и нощем, а мосю Д’Авежан може да си го начука.