Той свърна към него и гумите на джипа изхрущяха върху покрития с боклуци и строшено стъкло чакъл. Светлината от един прозорец озаряваше достатъчно околностите, за да различи една жена да се показва на задната врата на малкия хотел и да засенчва очи с ръка, загледана към него. Мърсър предположи, че ще я наградят със званието „служител на годината“, задето го бе забелязала толкова рано, но после я видя да вдига малък вързоп от масата до себе си и да го опира на гърдите си. Почти различаваше чертите на малкото разплакано детско личице.
Изгаси двигателя и взе сака с дрехи, които носеше от мината. Очите му почти се затваряха. Надяваше се тук да има топла вода. Преброи десет, не, дванайсет стаи, сякаш възнамеряваше да ги заеме всичките.
Отвори бавно стъклената врата на фоайето, та камбанката да не събуди детето, което междувременно се бе усмирило. Момичето — нямаше и деветнайсет — изглеждаше уморено от недоспиване и го гледаше с тъповато изражение. Дори не си направи труда да го поздрави.
— Искам стая — каза почти шепнешком Мърсър.
— Шейсет долара — отвърна тя. — Но ми се виждате мръсничък. Не мога да ви пусна тук.
Мърсър си погледна дрехите. Бяха омачкани и измацани с кал, но се съмняваше, че в задълженията ѝ влиза да почисти стаята на сутринта.
— Вижте какво ще ви кажа… — Извади две стодоларови банкноти от портфейла си. — Това е за стаята и ако я изцапам. Съмнявам се, че в стаите ви има нещо, което да струва повече от сто долара.
По някаква причина това накара момичето да се изкиска.
— Имам нужда само от душ и няколко часа сън.
— Ще ми трябва името ви за книгата. — Момичето отвори разръфаната книга за регистрации.
Мърсър сложи банкнотите на олюпения плот, пресегна се покрай момичето и взе един ключ от писалищната маса. Беше избрал стая в централната част на сградата и се надяваше, че ще има топла вода.
— Името ми е на тези две банкноти. Казвам се Бенджамин Франклин.
Тя не възрази и той се обърна и излезе. Паркира колата пред стаята си и отключи. Крушките бяха сменени с мъждукащи луминесцентни лампи и всичко тънеше в сенки и сумрак. Не че го интересуваше. Отдели половин час да постои под толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи, използва всички кърпи, за да се избърше, и рухна в изтърбушеното двойно легло с шарена кувертюра и възглавници в сходен десен.
Ала едва положи глава на възглавницата и осъзна, че се е залъгвал. Вярно бе, че не биваше да кара повече, но си даваше сметка, че няма никакъв шанс да заспи. Умът му не работеше по този начин. Беше се опитал да надбяга чувствата си, оставяйки зад себе си миля след миля, но сега за пореден път си припомни, че приятелят му е мъртъв, заедно с шестима негови колеги, и че той не бе успял да направи нищо, за да попречи на убийците. Мърсър не беше католик, но вярваше в идеята за вината. Тя бе за него движеща сила и едновременно солидна основа. Истина бе, че в този случай не би могъл да се обвинява за нищо. Това бе бреме, което поемаше само защото бе привикнал да носи отговорност. Което означаваше, че нерядко не можеше да си прощава неща, за които всъщност нямаше никаква вина. Някой психиатър вероятно би го уверил, че всичко това се дължи на смъртта на родителите му и на факта, че не е бил в състояние да попречи на тази трагедия. Също както сега, когато не бе успял да спре убийците на Ейб.
Нещата не изглеждаха по този начин, когато двайсетгодишният Филип Мърсър се върна в „Пен“ за своя докторат след две години следване в Минно-геоложкия.
На Коледа през онази първа година докторантура Ейб бе успял да изкрънка малко пари, за да отведе най-добрите си студенти в Западна Африка за десетдневно пътешествие с цел да подобрят уменията си за работа в полеви условия. Всъщност студентите щяха да са само носачи и шерпи на малка изследователска група, но нямаха нищо против открилата се възможност.
Първата седмица от пътуването мина безпроблемно. Групата от осем западни специалисти, включваща и тримата студенти на Ейб, плюс четирима въоръжени камерунски пазачи, изучаваше пресъхнали корита на реки и открити скални масиви с надеждата, че този полупланински район може да е богат на колтан, минерал, необходим за наскоро появилия се и бележещ бързо разрастване пазар за все още твърде скъпи клетъчни телефони. Още не бяха открили нищо обещаващо, но това не помрачаваше оптимизма, особено оптимизма на студентите.
Последният ден беше мъглив и хладен. Лагерът се пробуждаше бавно за живот, но скоро огнищата задимяха и хората взеха да си подават чаши с нес кафе. Тъкмо щяха да поднесат и закуската с пържени яйца, когато сред заобикалящата ги мъгла се мярнаха тъмни силуети и във въздуха отекна зловещото стакато на автоматични изстрели. Говореше се за бунтовници, които обикаляли из този район, но те би трябвало да са от другата страна на границата в Нигерия, на стотици мили от тях.