Излязоха в озарената от лунна светлина нощ. Хотелът бе разположен на крайбрежната улица на малкото заспало рибарско селище. Еърхарт тръгна на север, към летищната площадка, която изглеждаше сякаш изрязана от джунглата от Гвинейските авиолинии. Бяха вдигнали и хангар. Беше достатъчно късно и всички прозорци бяха тъмни. Откъм близкия бряг се чуваше плясък на вълни.
— Първо трябва да идем до моята лодка — каза Дилман, изпревари я и я поведе към една самотна лодка на двеста крачки източно от хотела.
Беше десетметрова, едномачтова, с потъмняла палуба и олюпена надстройка. Изглеждаше също толкова разнебитена, колкото и мъжът, който бе доплавал с нея. Палубата бе цялата на петна, корпусът изглеждаше така, сякаш е приютил всяка черупка и дървесен червей от южните морета. Амелия нямаше представа откъде е дошла, но не би се доверила на това корито дори за да я прекара през лагуната.
— По-смел сте, отколкото изглеждате, господин Дилман.
Той я погледна навъсено, очевидно несхванал шегата.
— Трябва да ми помогнете за сандъка.
Едва сега Амелия забеляза обкования сандък, сложен на палубата до щурвала. Беше очукан и нащърбен, с отдавна олющена боя. На места се виждаха петна от обгоряло, сякаш е бил спасен от огън. Беше напълно в тон както с платноходката, така и с нейния собственик.
— Това ли е, което Бърт иска да взема до Хавай?
— Да. Когато кацнете, ще ви чака представител на флота и ще вземе сандъка.
— Мога да го откарам чак до Оукланд.
— Не. Когато кацнете там, ще има твърде много хора. В Хонолулу тълпата може да се овладее по-лесно. Освен това този сандък трябва да попадне колкото се може по-скоро в сигурни ръце. Той привлича светкавици, госпожице Еърхарт. Изолирах го, доколкото ми бе по силите, но трябва да избягвате електрически бури.
— Няма проблем за това — увери го тя, докато стъпваше след него на борда. — Правя го още откакто напуснах Щатите през май. Какво има в сандъка?
— Геоложки образци.
Наведоха се да вдигнат сандъка.
— Божичко, това почти надхвърля способностите ми!
— Тежи точно шейсет и четири фунта — отбеляза Дилман навъсено, тъй като сандъкът бе негов неизменен спътник, както и омразно бреме вече от почти цял месец. И през цялото това време беше бягал от тъмните сили, желаещи да сложат ръка върху съдържанието на сандъка. — Ще можете ли да го вместите сред багажа си?
Гласът му бе умоляващ, очите му — изплашени. В този момент тя осъзна, че отговорността за пренасянето на сандъка — от мястото, откъдето бе започнало това тайнствено плаване — е най-вероятната причина за измъчения вид на този човек. Когато бе потеглил на път Майк Дилман вероятно беше бил цъфтящ от здраве мъж, от когото сега бе останала само една сбръчкана обвивка. Амелия виждаше, че той няма повече сили, за да продължи, и че тя е последната му надежда да предаде съдържанието на сандъка на щатския флот. Бърт ѝ бе писал в телеграмата, че въпросът е от жизненоважно значение за националната сигурност, но тъкмо фактът, че този човек се бе пожертвал, а не патриотичният призив, я бе убедил да изпълни тази задача.
— Ще измислим нещо. И без това съм поне с три килограма по-лека, откакто поехме на път. Няма да е трудно да се справим.
Пренесоха сандъка през кея, прекосиха спящото селце и доближиха металните врати на хангара в покрайнините на дивата джунгла. Нейният „Локхийд-Електра“ светеше като сребриста акула дори на бледата светлина на звездите и сиянието на ниската луна. Носът му бе щръкнал нагоре под ъгъл, който го караше да прилича на душещо куче. Мощните радиални двигатели бяха скрити в обтекатели под крилете и изглеждаха достатъчно големи, за да задвижат тежък бомбардировач. Тя обичаше този самолет както никой друг и все още изпитваше вина, задето го бе повредила миналата пролет в Хавай при първия си опит за околосветско въздухоплаване.
Дилман взе фенера и ѝ помогна да извади разни неща от багажния отсек в носовата част на самолета. Някои от нещата вътре можеше да зареже тук, други, като подписаните сувенирни плакати, би могла да премести в пилотската кабина, която деляха с Фред Нунън.
Отне им около половин час. Дилман я изпрати до хотела, ръкува се с нея, благодари ѝ и ѝ пожела приятно пътуване. После потъна в мрака и нощта го погълна.
Амелия бе завладяна от странното усещане за суеверен страх, не заради себе си, а за безопасността на Дилман. Беше почти сигурна, че той скоро ще умре. Разтърси глава, за да се отърси от това усещане.