Спокойствието, с което боравеше с това смъртоносно оръжие, накара Джордан да се изчерви и тя го погледна с надежда.
— Този пистолет е бил на бащата на Ейб — обясни той. — Донесъл го е от Втората световна война. Ейб го ненавиждаше. Мразеше насилието, но знаеше, че невинаги може да го избегне, и затова мъкнеше пистолета навсякъде със себе си, както тъпата циментова жаба и онази снимка на Ерусалим над камината.
Огледа кабинета. И да имаше някакви следи за това с какво се е занимавал Ейб, за да го убият в мината, те едва ли щяха да са тук. Ейб държеше всички важни документи и записки в кабинета си в университета. Поне досега бе правил така.
На лицето на Джордан Уейсман отново се четеше объркване и съмнение. Сигурно се питаше как един бивш студент и ученик на Ейб борави толкова добре с оръжията. Мърсър съжали, че няма достатъчно време да ѝ обясни, ала мисленият часовник в главата му отброяваше неумолимо времето. Нападателите можеше да са съвсем близо.
— Трябва да огледам кабинета на Ейб в студентското градче. Знаете ли къде е? — И тръгна към изхода.
Тя поклати глава.
— Не, съжалявам. Дойдох тук вчера. Чичо Ейб бързаше да тръгне и не ме е водил в колежа.
— Добре. Ще ви скрия някъде и после искам да напуснете града. Къде са родителите ви? В Питсбърг ли?
— Не — отвърна тя унило. — Мама умря преди три години от рак, а с баща ми не сме особено близки.
Мърсър спря при вратата, обърна се и я погледна в очите.
— Почти не се познаваме, но вие сте близка на мой приятел и това ми стига. Приемете безплатния ми съвет. Освен ако баща ви не е някое чудовище, ще дойде време, когато ще съжалявате, че не поддържате връзка. Изгубих двамата си родители, когато бях на дванайсет, и оттогава няма ден да не си спомням с тъга за тях. Сдобрете се с баща ви.
Тя присви очи и между веждите ѝ се образува резка.
— Животът ми не е ваша работа.
— Сигурен съм, че Ейб ви е дал същия съвет — продължи той невъзмутимо, — и то неведнъж. Той нямаше семейство и знам, че приемаше студентите си почти като свои деца. Аз бях едно от тях — вие също. Той беше олицетворение на бащината фигура, а сега, Джордан, ви е останал само вашият баща.
Щеше да продължи, но мярна някакво движение над рамото ѝ. Джордан бе висока и се наложи да я побутне встрани, за да погледне към улицата. Малка кола — „Хонда Фит“ — пълзеше по улицата, твърде бавно за този час на деня. Мърсър никога не бе виждал шофьора, нито пък той него, но и двамата веднага разбраха, че мястото на другия не е тук.
Шофьорът бе трийсетинагодишен, рус, добре сложен. За миг се втренчи в тях. Мърсър на свой ред се опита да прикрие изненадата си. По всичко личеше, че това е отлично подготвен убиец, бивш служител в някои спецчасти. Шофьорът извърна глава към пътя и натисна газта. Малката кола не можеше да се похвали с особена мощност, но почти се изгуби от поглед, докато Мърсър стигне до джипа.
Беше забелязал, че номерът на колата е от Индиана. Без съмнение бе открадната от нападателите, докато бяха пътували на юг от Минесота. Младостта на шофьора подсказваше, че не е водачът на групата и следователно няма да е единственият пристигнал в Киленбърг. Водачът, човекът, когото Мърсър се бе заклел да убие, навярно също бе някъде наблизо. Вероятно бе отишъл направо в кабинета на Ейб и бе пратил младия си помощник да огледа къщата.
Докато Мърсър завърташе ключа на двигателя, Джордан Уейсман се вмъкна в колата, седна и преметна колана през рамо. Не го поглеждаше, но той видя, че е стиснала устни. Знаеше, че точно сега ще е чиста загуба на време да ѝ каже да слезе. Тя не беше дете и си даваше сметка за рисковете. Мърсър предполагаше, че никога не е залягала под автоматни откоси, тоест че няма представа с какво се захваща, но беше взела решение и той не смяташе да я разубеждава.
Осемцилиндровият двигател изрева оглушително и изхвърли струи сняг едновременно с четирите си колела. Мърсър бе нагласил пистолета в полуразкопчаното си яке.
— Имаш ли план? — попита Джордан и едва сега извърна глава и го погледна. Юконът се понесе в посоката, в която бе изчезнала хондата.
— Да прегазя този тип и да разбера защо убиха Ейб и другите — отвърна той.
— Сигурен ли си, че е от тях?
— Нямах добра възможност да ги огледам, но начинът, по който реагира този, ми казва достатъчно. Той е един от нападателите…