Подкара наетия джип по една от тесните жилищни улици на Арлингтън, разположена от другата страна на река Потомак и срещу столицата. Усмихна се, когато забеляза колата, паркирана на неговото място в края на кварталчето. Беше ягуар тип Ф, с твърд покрив и едни от най-хубавите джанти, които бе виждал. Доставиха му я в деня преди да отпътува на запад, за да поеме курса по минно спасяване. Имаше осемцилиндров бензинов двигател с осемстепенна автоматична скоростна кутия и бе способна да остави зад себе си немалко мераклии с мощни коли. От доста време Мърсър бе подготвял смяната на своя любим XJ-X, изпробвайки поршета, мазерати и няколко по-напудрени БМВ-та, преди да спре избора си на легендарната английска кола. Точно този модел бе елегантен и красив като южноамериканската котка, на която бе кръстен, и бе достоен наследник на своя предшественик, ягуар тип Е, положил стандарта за суперколи някъде в началото на шейсетте.
Джордан Уейсман се бе събудила, но през повечето време мълчеше, опряла уморено глава на прозореца и втренчила поглед напред. Мърсър се досещаше, че болката ѝ се е усилила и че ще откаже да приеме нещо за нея. Макар че и той би постъпил така, смяташе инатенето ѝ за излишно. Нямаше нищо срамно в това да вземаш болкоуспокояващи.
— Стигнахме — обяви той. Час пик бе отминал и в квартала бе относително спокойно. Той избра едно място зад голям жълт училищен автобус.
Това, което му доставяше по-голямо удоволствие дори от спортните коли, бе триетажното блокче. Беше неговото убежище от света, място, където тревогите и напрежението не можеха да проникнат. Достатъчно бе да влезе през вратата във високото преддверие и бе в състояние да забрави всичко, да намери отново лелеяния покой. Знаеше, че след смъртта на Ейб и случилото се впоследствие ще му е трудно да възстанови напълно изгубеното равновесие, но въпреки това бе сигурен, че ще се почувства малко по-добре.
Слезе от джипа. Въздухът във Вашингтон бе със шест-седем градуса по-топъл от този в Охайо и по земята почти не се виждаше сняг. Дори миришеше на пролет, въпреки близостта на магистралите и на големия град. Мърсър помогна на Джордан да слезе от колата. Настроението ѝ, изглежда, се бе развалило още повече и затова имаше вина не толкова счупената ключица, колкото мисълта за Ейб и адреналиновият махмурлук след преживените опасности. Мърсър от собствен опит предполагаше, че тя няма да хапне нищо довечера и ще преспи следващите дванайсет часа, но после ще се събуди изгладняла и поосвежена.
Усети, че нещо не е наред, още щом ръката му обхвана дръжката на вратата. По навик бръкна за пистолета преди да си спомни, че го бе оставил в научния център. През вратата се долавяха слаби вибрации и още докато осъзнаваше какво става в него се пробуди раздразнение и гняв.
Вратата бе отключена, повечето светлини в къщата бяха запалени, а от колоните щедро се лееше хрипливото соло на Джийн Крупа от концерта на Бени Гудман през 1938 в Карнеги Хол. В просторната гостна танцуваха двайсетина души, поне още толкова стояха около билярдната маса и в столовата. Други се бяха подредили по стълбището, от което се виждаше преддверието, и потропваха с крака в такт с барабаните. И в средата на всичко това беше Хари Уайт, издокаран в костюм с жилетка, сякаш изваден направо от някой гангстерски филм. Видя Мърсър и промърмори:
— О, по дяволите!
Партньорката на Хари вероятно долови притеснението му, защото се обърна и видя, че на прага стои мъж, поне с три десетилетия по-млад от този пред нея, в компанията на още по-млада жена. Току-що бяха влезли и докато красивата млада жена бе само изненадана, то спътникът ѝ бе направо побеснял.
Дев Хиндъл, който стоеше до жена си Марта на терасата на втория етаж, позна законния собственик и побърза да отскочи до стереоуредбата в дъното на помещението, за да сложи край на спиращите дъха ритми. От изражението на Мърсър явно се сети, че Хари не е поискал разрешение да покани Оуклонското пенсионерско общество на съботните „социалистас“ за танцова забава насред седмицата. Дев познаваше Хари от времето, когато и двамата работеха в енергокомпания „Потомак Едисън“, и беше срещал на няколко пъти неговия по-млад приятел Филип Мърсър в местния бар „Тини“.
Веднага щом музиката спря в помещението се възцари тишина. Неколцина от присъстващите промърмориха нещо изненадани, но повечето си погледнаха часовниците и предположиха, че е време да се качват на яркожълтия автобус, с който бяха дошли. Така не повече от минута след като Мърсър отвори входната врата и последният от гостите му се шмугна покрай все още разгневения собственик. Малко след това от спалнята на горния етаж се спусна задъхана към седемдесетгодишна двойка.