— Ами изследванията ѝ? — попита Мърсър, като се стараеше да овладее чувствата си и да се съсредоточи върху разследването. — Успяхте ли да измъкнете нещо полезно от компютрите в колежа „Харт“? Над каквото и да са работили, вероятно тъкмо то е причината да ги убият.
— Наши хора вече се занимават с това, доктор Мърсър — увери го Хепбърн. — Моля ви, защо не ни разкажете всичко отначало?
За втори път Мърсър разказа цялата история, като се стараеше да е максимално подробен. Кели Хепбърн изглеждаше впечатлена от измъкването му от мината и последвалото преследване с багер. Нейт Лоуъл го гледаше, сякаш дрънка глупости.
— Можете да потвърдите историята ми при детектив Пол Джерард от Минесотската щатска полиция — завърши Мърсър, без да го е грижа за това какво мисли Лоуъл. Този тип явно беше подозрителен по природа.
— Запознахме се с доклада му — потвърди Хепбърн, — макар че не знаехме защо ви е освободил от списъка на свидетелите.
Мърсър си позволи лека усмивка.
— Не го винете. Измъкнах се минутка преди да осъзнае колко съм полезен. В тази найлонова торба се съдържа всичко, което успях да спася от кабинета на Ейб. Сигурен съм, че вашите хора също са претърсили мястото, така че добавете и съдържанието на кошчето му за боклук към останалите улики.
— Ей, задник — не се сдържа Нейт Лоуъл. — Каквото и да си прибрал от местопрестъплението, вече е попречило на нашето разследване. И не може да се взема под внимание, ако има съдебно дирене, защото ще се смята за опорочено.
Мърсър се постара да сдържи гнева си.
— Агент Лоуъл, това, което спасих от пълно унищожение от включената противопожарна система, няма да помогне ни най-малко, за да бъдат осъдени убийците. Исках само да намеря обяснение за избиването на онези хора и евентуална следа към техните убийци.
Лоуъл се наведе напред, стиснал челюсти, сякаш предъвкваше следващите си думи преди да ги изплюе към Мърсър. Вместо да се занимава с него Мърсър извърна ядния си поглед към Кели Хепбърн.
— Склонен съм да предположа, че Ейб е взел със себе си в Лейстър някакъв важен геологичен образец. Надявах се, че в каквато и кутия или плик да е бил сложен, опаковката е била изхвърлена в боклука, докато го е прехвърлял на по-сигурно място в багажа си. Може и да греша, но ми се струваше логично.
— Каква пък логика може да има тук… — почна Лоуъл, но Хепбърн сложи предупредително ръка на рамото му.
— Доктор Мърсър е прав, стига боклукът да не е бил изхвърлен след като Ейбрахам Джейкъбс е отпътувал за Минесота.
— Ейб пристигна сутринта, когато го убиха, а аз бях в кабинета му двайсет и четири часа по-късно. Той е единственият, използвал това кошче. — Мърсър вдигна торбата с мокрите хартийки. — Тези неща не са се озовали там с вълшебна пръчица.
Макар че записваше разговора с телефона си, агент Хепбърн си водеше и записки в бележника. Прелисти няколко страници и каза:
— Казвате, че вчера за пръв път сте се срещнали с Джордан Уейсман?
— Да, точно така — потвърди Мърсър и се облегна назад, забелязал, че Лоуъл още е настръхнал.
— Но не сте чували за нея преди това? — попита Хепбърн и в гласа ѝ се прокрадна съмнение. — Тя е обяснила, че Ейб ви е общ приятел.
— Повярвайте ми, агент Хепбърн, Ейб Джейкъбс бе най-великодушният човек, когото съм срещал. Той събираше приятели през целия си живот и има стотици студенти и колеги, които спокойно могат да се нарекат негови приятели. Познавам някои от тях — с повечето не съм се виждал от години. Така че преди да зададете следващия си въпрос — не, нямаше начин да съм сигурен дали Джордан и Ейб са били приятели. Съветвам ви да се свържете с баща ѝ и да разпитате за връзките им с Ейб.
Тя побърза да запише предложението му в бележника.
— Ние, разбира се, бихме искали да поговорим с нея.
— Нямате проблем от моя страна — отвърна Мърсър, — но тя спи и има температура. Не е спадала от сутринта и вероятно ще трябва да я заведа на доктор.
— Има ли проблем, ако оставя агент тук? — попита Хепбърн.
— Никакъв, стига да не е агент Лоуъл.
Лоуъл едва не подскочи и този път челюстта му заработи в ускорен режим.
— Успокой се — каза му Мърсър. — За твоя защита е. След като Драг опита феберейски задник нищо чудно да му се услади да повтори с твоя.
Агентът изхвърча от стола като тапа от шампанско, задвижван от нараненото си его.
— Ах, ти, копелдак такъв!…
— Спри, Нейт — извика му Кели Хепбърн. — Това е заповед. — И изгледа Мърсър изпод вежди, сякаш се опитваше да му внуши, че не бива повече да предизвиква партньора ѝ.