— О, не! Двете години работа към общинския съвет бяха достатъчно да смачкат напълно романтичните ми представи. Отдавна не съм прегръщала дървета.
— Какъв е телефонът на баща ви? — попита Кели Хепбърн.
— Нали казахте, че няма да си водите бележки? — Джордан я погледна.
— Няма. Но имам доста добра памет за числа и просто искам да потвърдя историята ви.
— Не му се обаждайте — каза с умоляващ глас Джордан, очевидно идеята не ѝ се нравеше. — Той не знае, че отидох при Ейб, а като научи за смъртта му и че съм била в неговата къща, ще сметне, че нося вина за това. Зная, че звучи налудничаво, но баща ми има склонност да прави подобни заключения.
— Ще съм максимално предпазлива, госпожице Уейсман — увери я агент Хепбърн. — Бихте ли се опитали да опишете мъжете, които ви нападнаха?
Джордан погледна Мърсър, сякаш търсеше помощ. Хепбърн бе достатъчно опитна да си даде сметка, че е време да ги раздели.
— Съжалявам — въздъхна тя. — Доктор Мърсър, ще бъдете ли така добър да ни оставите сами за няколко минути?
Той веднага разбра каква е причината за тази молба. Освен това не пропусна да забележи колко ловко Хепбърн бе изтръгнала от Джордан досегашната информация. Стисна леко Джордан за рамото и каза:
— Спокойно. Разкажи каквото помниш и ако се почувстваш твърде уморена, можеш да спреш по всяко време. — Погледна Хепбърн и привлекателната агентка кимна. — Ще се видим след няколко минути.
Мърсър се върна в библиотеката, където Хари вече се бе настанил в креслото и прелистваше „Уошингтън Поуст“. Мърсър се поколеба дали да не си сипе още кафе, но се отказа. Не обичаше да чака, особено когато нямаше друга възможност. Щяха да минат часове преди ФБР да разберат има ли нещо ценно в плика с хартии от кошчето и още повече, докато съберат информация за проекта, над който бе работила Сюзан Тюнис. Мърсър си бе създал навика да мисли за друго като начин да освободи ума си от неприятни мисли, но точно сега дори това не помагаше.
Трябваше да признае, че в конкретния случай той е външен човек. След последните национални избори беше изгубил поста си на специален научен съветник в администрацията на президента на САЩ, служба, която не изискваше много от него, но му отваряше всички врати във Вашингтон. Сега бе един най-обикновен гражданин и въпреки че приятелството му с Дик Хена му бе осигурило известно уважение от страна на службите, не хранеше илюзии, че агент Хепбърн ще се чувства задължена да го държи информиран за хода на разследването. Не беше длъжна да споделя нищо с него, колкото и отчаяно да се нуждаеше от информация. Искаше справедливост за убийството на Ейб, но същевременно си даваше сметка за общата картина. Това престъпление бе с много пластове, с много сенки, спотайващи се в мрака. Някой бе платил много пари, за да вземе това, което бе носил в мината Ейб, и не се беше интересувал дали при изпълнението на тази задача ще има жертви.
Досега живота си бяха изгубили само Ейб, доктор Тюнис и нейните колеги, както и операторът на асансьора, но беше цяло чудо, че към тях не се прибавиха още жертви в колежа. Затова пък имаше десетки ранени и ако Мърсър не успееше бързо да разгадае тази мистерия, броят на жертвите можеше да нарасне.
Трийсет минути по-късно Кели Хепбърн излезе заднешком от стаята и затвори тихо вратата. Дойде в читалнята тъкмо когато Хари бе завършил кръстословицата и се надигаше. Беше пладне — време за първото питие през деня.
— Ще искаш ли нещо, скъпа? — попита я Хари, докато заемаше мястото си зад махагоновия бар. Между множеството бутилки имаше старинен дървен глобус, целият окичен със забодени карфици. Карфиците обозначаваха местата, където е пътувал Мърсър, и изглежда, че с изключение на Антарктида, нямаше много непосетени кътчета на планетата.
— Диетична кола, ако ви се намира — отвърна тя и се настани до Мърсър. — И, мистър Уайт, имайте предвид, че ако още веднъж ме наречете „скъпа“, ще ви застрелям.
— Имаме само обикновена — отвърна Хари, като извърна глава от отворения хладилник. — Предполагам, че това важи и за „сладурче“, нали?
— Обикновена става и очевидно сте доста схватлив за човек, вече стъпил с единия крак в гроба.
Мърсър се разсмя и дори Хари не се сдържа и се изкиска.
— Смятах, че обучението във ФБР напълно заличава чувството за хумор — подметна Мърсър.
Кели Хепбърн си свали сакото и го окачи на облегалката на стола.
— Обикновено е така, но точно в този ден отсъствах от занятия.
Хари сложи пред нея чаша с лед и кутия кола, намигна ѝ и каза:
— Едно на нула за тебе, малката.