— Тоест нейната част от историята е вярна — заключи Кели Хепбърн. — И двамата сте на чисто, поне що се отнася до Бюрото. Също като вас в Минесота тя просто се е озовала на погрешното място в погрешното време.
— Не съм си и помислял друго — промърмори Мърсър. — Но е хубаво да го знае човек. Какво друго открихте?
— Всичко, което не бих искала да знам за восъчната хартия.
— Моля?
— Восъчна хартия. Нашите специалисти прегледаха внимателно всичко от кошчето за боклук на Ейб Джейкъбс. Повечето неща са съвсем банални — хартия от принтер, опаковки от сладкиши, празна кутия от ябълков сок, отворени пликове с адреси, които се проверяват, чаши от кафе, смачкани писма, скъсани ластични връзки, както и голямо парче восъчна хартия, която според специалистите е достатъчно пожълтяла и показва значително количество разпадаща се парафинова молекула дрън-дрън-дрън, за да е над петдесетгодишна и дори повече.
Мърсър спря да дъвче бифтека.
— Това може да е нещо важно.
— Точно това си помислих, че ще кажете. — Агент Хепбърн се пресегна, вдигна елегантната си чанта и я сложи до себе си на бара. От нея извади ноутбук, натъпкан със снимки, и сивкав таблет. Включи таблета, плъзна пръст по няколко икони и го подаде на Мърсър.
Беше снимка на восъчна хартия, тъмножълта и очевидно стара. Краищата ѝ бяха напукани и смачкани, сякаш е била увита около нещо с размерите и формата на морков. Мърсър забеляза останки от печатен текст на едно място, но колкото и да се опитваше, не успя да го разчете, дори при максимално увеличение.
— Някаква идея какво пише тук?
Хепбърн взе таблета, прелисти няколко снимки и му показа друга. Беше максимално увеличение на текста.
— Най-доброто, което успяхме да направим.
На екрана бе изписано:
остра 681
Нъ б л урър
— Да ви говори нещо?
— Вашите хора нищо ли не успяха да изровят? — отвърна с въпрос той.
— Нищо. Като услуга — не забравяйте, че разследването вече не е сред приоритетните — един от лабораторните плъхове го прати на дешифриращата програма и на графолог, но и оттам нямаше резултат. На повече помощ от лабораторията едва ли можем да се надяваме, освен ако не открием директна връзка с тероризма. Не си правете труда да търсите из Гугъл, Бинг или Яху. Прекарах няколко часа в тях и прегледах всички дивотии, които имат дори най-далечна връзка.
Хари бе навлякъл бял дъждобран върху сакото си и тъкмо се готвеше да постави каишката на Драг, но се спря, доближи ги отзад и надзърна в екрана.
— Пробвахте ли с мостра 681 вместо „остра“?
— За какво говориш? — погледна го агент Хепбърн.
— Когато хартията се е смачкала, една от буквите е била изтрита. Това не е „остра 681“, а „мостра 681“. А на втория ред „урър“ може да е остатък от име, например Мурър.
На Хари му отне петнайсет минути да измъкне Драг от къщи, да го разходи да си свърши работата и да го върне. Дотогава Хепбърн и Мърсър бяха проверили няколко десетки фамилии, завършващи на „урър“. Единствената доста далечна възможност бе адмирал Томас Мурър, офицер от Обединените щабове, починал преди десетина години.
Хари си свали сакото и отново се настани на столчето пред бара. Кели смръщи нос, когато от него полъхна на цигари.
— Някакъв напредък? — попита той и сръбна от разводнените останки уиски в чашата си.
— Не особен — призна Мърсър.
— Така и предполагах. Имената, завършващи на „урър“ не са чести. Затова предположих, че първата съгласна не е „р“.
Мърсър изстена наум. Трябваше да се сети, че Хари ще измисли нещо. Старецът се занимаваше вече шейсет години с кръстословици и всякакви други ребуси с думи. Веднъж пред очите на Мърсър позна думата от „Колелото на съдбата“ още по първата буква. Там, където се бяха провалили мозъците и компютрите на ФБР, опитът на Хари се оказа безценен.