— Някакви идеи как Ейб се е сдобил с нея?
— Никакви. Може да я е заел, той или колежът „Харт“. Може да е нещо, което носи от „Карнеги“ или „Пен“. По дяволите, може дори да го е купил на някоя гаражна разпродажба преди седмица. Агент Хепбърн се опитва да изкара съдебно разпореждане, за да надникнем в компютрите им. Утре ще я помоля да се поразтърси и около тази мостра 681. Може да се окаже в списъка със задачи на доктор Тюнис. А след това тя е повикала Ейб, за да ѝ помага.
— Предполагам, че няма смисъл да спекулираме напразно, нали? — попита Джордан, потисната от липсата на допълнителна информация.
— Едва започваме — увери я Мърсър. — Това е проблемът с интернет. Хората днес са свикнали да намират отговори на въпросите си с едно натискане на копчето. Не бива да се обезкуражаваме от самото начало. Твърде рано е.
Тя се засмя отново.
— Като си помисля какво е било преди имейлите! Хората са пишели дълги писма. А сега сто и четирийсет букви са твърде много и човек рядко поглежда отвъд темата на писмото.
— Когато бях в училище, все още си пишехме бележки и единственият телефон, който имахме висеше на стената в кухнята. — Мърсър я погледна замислено и продължи: — Предполагам, не е необходимо да ти напомням, че съм израсъл в Средните векове… и смятам с това да обявим край на дискусията.
Джордан стана от дивана и го пресрещна в средата на стаята. Очите ѝ гледаха с нежност. Тя го докосна със здравата си ръка по рамото.
— Искам да ти благодаря, че ме взе тук. Ейб ми говореше за теб и сега разбирам защо си му направил такова впечатление. — Обърна се да се върне в леглото, но спря и го погледна още веднъж. Този път бе повдигнала предизвикателно устни. — Повярвай ми, сигурна съм, че някъде има момичета, които още пазят бележките, които си им пращал, и биха искали каквото и да си писал в тях да е истина.
И преди Мърсър да успее да отговори се шмугна през вратата и изчезна.
На другия ден Мърсър почака да стане единайсет преди да се обади в президентската библиотека в Хърбърт Кларк. Кели Хепбърн все още не бе дошла и когато ѝ позвъни, му отговори само гласова поща, така че той реши да започне разследването без нея.
Отне му няколко минути, докато обясни кой е и му намерят човека, който би могъл да му окаже съдействие. В края на краищата го свързаха с Шърман Смитсън, човек, който работеше от години за различни институти в Айова.
— Доктор Мърсър, трябва да призная, че не съм запознат с конкретната мостра — заяви Смитсън с носов глас — и че почти всичко, което имаме тук, са документи, а не минерали и камъни, но мога да проверя в базата данни, стига да проявите известно търпение.
— Ще ви бъда много признателен, господин Смитсън — отвърна Мърсър, решил, че ако започне да фамилиарничи и му заговори на малко име, разговорът може да бъде прекратен преждевременно. — Помощта ви ще е добре дошла, още повече като се има предвид, че разследването е свързано и с криминално деяние.
— Криминално деяние?
Мърсър си представи как Смитсън сбърчва нос, разбрал, че не става въпрос за възвишен академичен интерес. Вероятно бе избрал погрешен подход спрямо него. Побърза да замаже положението с нескопосана измислица.
— Е, може и да преувеличавам малко, но един определен колеж в Охайо може да получи доста солено писмо от декана по геология в университета в Пенсилвания, ако това, което наричаме мостра 681, е било изнесено оттам без официално разрешение.
— А, разбирам. — Смитсън определено изглеждаше умилостивен, след като въпросът бе сведен до дребна вражда между два университета. — Е, да се надяваме, че проблемът ще бъде решен. Какво конкретно искате от нас, доктор Мърсър?
— Всичко, което можете да ми кажете за мостра 681, но най-вече откъде се е взела и кога е постъпила в колекцията.
— Мислите ли, че е внесена лично от президент Хувър?
— Възможно е, но по-вероятно е да е някой негов служител или да му е пратена, за да се оцени стойността ѝ. На този етап няма как да зная.
— Аха, ясно. Сещам се за две места, където мога да проверя бързо, и за трето, което ще отнеме известно време. Какво ще кажете да ми оставите телефонен номер и ще ви се обадя днес следобед, ако имам някаква информация. Това добре ли е за вас?
— Повече от добре — увери го Мърсър и даде номера на телефона си, като не пропусна да благодари още веднъж.
— Добро утро — каза Джордан и влезе в помещението.
Мърсър я бе чул да пуска душа преди двайсетина минути и очакваше да се появи. Носеше нови джинси и блуза с американския орел и качулка и бе обула бели кецове. За купени от друг човек блузата и джинсите ѝ стояха идеално.