— А после нищо повече ли не чухте?
— Чувахме… От време на време, но смътно… Вратата беше затворена.
— И какви шумове?
— Крясъци. Човекът…
— Наричайте го с името му — Арсен Люпен…
— Арсен Люпен, изглежда, се обади по телефона.
— Отлично! Ще разпитаме лицето от хотела, което осъществява телефонните връзки с града. А по-късно чухте, че излезе и той нали?
— Той се увери дали сме добре завързани и четвърт час по-късно излезе, като затвори след себе си вратата на вестибюла.
Да, веднага след извършване на престъплението. Отлично… Отлично. Всичко се подрежда… А после?…
— После не чухме повече нищо… Нощта мина… умората ме приспа. Едуард също… и едва сутринта…
— Да… знам… Хайде, не върви лошо… всичко се подрежда… и забелязвайки етапите на своето разследване с тона, с който би отбелязал също толкова победи над непознатия, той прошепна замислено:
— Съучастникът… телефонът… часът на престъплението… доловените шумове… Добре… Много добре… остава да определим подбудите за престъплението. При тип като Люпен те са ясни. Господин Льонорман, забелязахте ли някаква дори съвсем мъничка следа от взлом?
— Никаква.
— Значи е обрана самата жертва. Намерен ли е портфейлът на г-н Кеселбах?
— Оставих го в джоба на жакета — каза Гурел.
Всички минаха в салона, където г-н Формери установи, че портфейлът съдържа само визитни картички и документи за самоличност.
— Странно. Господин Шампан, не бихте ли могли да ни кажете дали г-н Кеселбах е носил със себе си някаква сума пари?
— Да. Предишния ден, т.е. завчера, ние ходихме в „Креди Лионе“, където г-н Кеселбах нае една каса…
— Каса в „Креди Лионе“? Добре… ще трябва и това да се види.
— А преди да тръгнем, г-н Кеселбах си разкри сметка и взе 5 или 6 хиляди франка в банкноти.
— Отлично… научихме нещо.
Шампан продължи:
— Има още нещо, господин следовател. Г-н Кеселбах, който от няколко дни беше много неспокоен — той Ви каза каква е причината… някакъв проект, на който придаваше изключително значение, г-н Кеселбах като че ли държеше особено на две неща: първо, на една абаносова касетка и тъкмо нея постави на сигурно място в „Креди Лионе“ и, второ, малък черен марокенен плик с някакви книжа.
— Къде е този плик?
— Преди пристигането на Люпен той го сложи пред мен в тази пътническа чанта!
Г-н Формери взе чантата и я прерови. Пликът го нямаше. Той потри ръце.
— Хайде, всичко се подрежда… ние познаваме виновния, условията и подбудите за престъплението. Тази работа няма да продължи дълго. Ние сме съгласни с всичко, нали г-н Льонорман?
— С нищо.
Следователят остана изумен. В това време пристигна полицейският комисар, а след него, въпреки агентите, които пазеха на вратата, и персонала на хотела, група журналисти превзеха входа и стояха във вестибюла.
Колкото и да беше известен с грубостта си този човек — грубост, нелишена и от малко дебелащина, заради която вече беше получил няколко предупреждения отгоре, резкият отговор смути всички, а самият г-н Формери изглеждаше същисан.
— Все пак — каза той — според мен всичко е много просто: Люпен е крадецът…
— Защо е убил? — подхвърли му г-н Льонорман.
— За да го ограби.
— Извинете, разказът на свидетелите показва, че грабежът е станал преди убийството. Г-н Кеселбах първо е бил завързан и са му запушили устата, а после ограбен. Защо Люпен, който досега никога не е извършвал престъпление, е трябвало да убие един безпомощен и ограбен човек?
Следователят погали дългите си руси бакенбарди-обичаен за него жест, когато някакъв въпрос му се струваше неразрешим. И каза замислено:
— Възможните отговори са много…
— Например?
— Зависи… зависи от редица все още неизвестни подробности… А освен това възражението Ви се отнася само за подбудата. За останалото сме съгласни.
— Не.
И този път тонът беше рязък, отчетлив, почти неучтив, до такава степен, че следователят се обърка съвсем и дори не се осмели да протестира, остана безмълвен пред този странен сътрудник. Накрая произнесе:
— Всеки си има система. Любопитен съм да узная Вашата.
— Аз нямам система.
Началникът на Сигурността стана и направи няколко крачки из салона, подпирайки се на бастуна. Всички наоколо мълчаха… и беше доста любопитно да се види как този стар болнав и пречупен човек властва над другите със силата на авторитета, който търпяха, без все още да го приемат.
След дълго мълчание той произнесе:
— Бих искал да посетя стаите, свързани с този апартамент. Директорът му показа плана на хотела. Отдясно — стаята на г-н Кеселбах нямаше друг изход освен към вестибюла на същия апартамент. Но стаята на секретаря отляво водеше към друга стая.