— Вие си превишавате правата.
— Знам.
— Ще Ви обвинят.
— Убеден съм в това.
— Самият следовател.
— Нека г-н Формери ме остави на спокойствие! Най-добре да разпитва прислужниците, което и прави сега. Останалото не засяга следователя, а полицията. То се отнася до мен.
В този момент в хотела нахлу бригада агенти. Началникът на Сигурността ги разпредели на много групи и ги изпрати на 3-тия етаж, а после, като се обърна към комисаря, каза:
— Скъпи комисарю, поверявам Ви охраната. Никаква слабост, моля Ви. Аз поемам отговорността за това, което ще се случи.
И като взе асансьора, се качи на втория етаж.
Работата не беше лесна. Тя продължи дълго, защото трябваше да се отворят вратите на 60 стаи, да се инспектират всички бани, всички легла, всички шкафове, всички килери. Но и това не даде резултат. Един час по-късно, към обяд, г-н Льонорман едва беше приключил с втория етаж, другите агенти не бяха завършили по-горните етажи и нищо не бе открито.
Г-н Льонорман се поколеба: дали убиецът не се е върнал отново към мансардите?
Но тъкмо реши да слезе в хола, когато му казаха, че г-жа Кеселбах току-що е пристигнала със своята компаньонка. Едуард, старият доверен прислужник, беше приел задачата да й каже за смъртта на г-н Кеселбах.
Г-н Льонорман я намери в един от салоните потресена, със сухи очи, но с изкривено от болка лице и разтреперано тяло, сякаш обзета от треска.
Тя беше доста едра кестенява жена, с черни очи, изключително красиви, изпъстрени с малки златни точици, подобни на пайети, които блестят в мрака. Мъжът й се беше запознал с нея в Холандия. Долорес беше родена там в семейство Амонти, стара фамилия от испански произход. Той веднага я беше обикнал и 4 години по-късно техният съюз, основан на нежност и преданост, продължаваше да бъде здрав.
Г-н Льонорман се представи. Тя го погледна, без да отговори, и той замълча, защото видя, че е силно потресена и сякаш не беше в състояние да разбере какво й говори.
После изведнъж се разплака и помоли да я заведат при мъжа й.
В хола г-н Льонорман намери Гурел. Той му подаде бързо шапката, която държеше в ръка.
— Шефе, намерих това… Няма грешка откъде идва, нали?
Това беше черна мека филцова шапка. Отвътре без етикет.
— Къде я намери?
— На площадката на служебното стълбище, на втория етаж.
— А на другите нищо ли не намерихте?
— Нищо. Всичко преровихме. Остава само първият етаж. А тази шапка доказва, че човекът е слязъл дотам. На прав път сме, шефе.
— И аз тъй мисля.
В подножието на стълбата г-н Льонорман се спря.
— Иди при комисаря и му предай заповедта: по двама души в подножието на четирите стълбища с пистолети в ръце. Гурел, ако Шампан се е спасил, а престъпникът се опита да избяга, аз ще нападна. Вече два часа се размотавам с него.
Той се качи по стълбите. На първия етаж срещна двама агенти, които излизаха от една стая, водени от служител.
Коридорът беше празен. Персоналът на хотела не смееше да се движи, а някои гости се бяха затворили, заключвайки два пъти стаите си, та се налагаше да се чука дълго и да бъдат разпознати, преди да им отворят.
По-нататък г-н Льонорман забеляза група агенти да посещават офиса, а в края на дългия коридор видя и трети, които се приближаваха до завоя, т.е. до стаите, разположени към улица „Жюде“.
Внезапно той ги чу да надават възгласи и изчезнаха тичешком. Спусна се след тях.
Агентите се бяха спрели посред коридора. В краката им, преграждайки пътя, лежеше тяло с лице към килима.
Г-н Льонорман се наведе и хвана безжизненото лице.
— Шампан — промълви той… — Мъртъв е.
После го разгледа. Бяло копринено плетено шалче стягаше врата му. Разви го. Появиха се червени петна и той установи, че по шала откъм темето имаше голям кървав тампон.
И пак същата малка рана, чиста, ясна, неумолима. Предупреден веднага, г-н Формери и комисарят притичаха.
— Никой ли не е излизал? — попита шефът. — Никаква тревога?
— Нищо — каза комисарят. — По двама души дежурят в подножието на всяка стълба.
— Може би се е качил отново? — каза г-н Формери.
— Не!… Не!
— Впрочем щяхме да го срещнем.
— Не… Всичко това е направено преди повече време. Ръцете му вече са изстинали… Убийството изглежда е извършено веднага след другото… веднага след като двамата мъже са стигнали тук по служебното стълбище.
— Но някой щеше да види трупа! Помислете си, преди два часа, 50 души минаха оттук…
— Трупът не е бил тук…
— Ами тогава къде е бил?
— Е! Откъде да знам? — отговори рязко началникът на Сигурността. — Постъпете като мен, търсете!… С приказки не се намира.
Той удряше нервно и гневно с юмрук но дръжката на бастуна си и стоеше с очи, вперени в трупа, мълчалив и замислен. Накрая произнесе: