— Не се съмнявам, скъпи ми Льонорман, че знаете защо Ви помолих да дойдете?
— За случая Кеселбах ли?
— Да.
Случаят Кеселбах! Няма човек, който да не си спомня не само за трагичния случай Кеселбах, чието сложно кълбо се заех да размотая, но и за най-малките перипетии от драмата, която завладя всички нас две години преди войната. Няма човек също, който да не си спомня големите вълнения, които той предизвика във Франция и в чужбина. Ала има нещо, което потресе обществото повече от тройното убийство, извършено при загадъчни обстоятелства, повече от отвратителната жестокост на тази касапница, повече от всичко, и то е повторното появяване, може да се каже дори възкръсване на Арсен Люпен.
От четири години насам никой не беше чувал да се говори за него, след невероятното му, потресаващо приключение в Кухата игла1, от деня, когато пред очите на Шерлок Холмс и Изидор Ботреле той беше потънал в мрака, отнасяйки на гръб трупа на своята любима, последван от старата си дойка Виктоар.
От този ден нататък го мислеха за умрял. Такава беше версията на полицията, която, като не намери никаква следа от своя противник, чисто и просто го погреба.
Все пак някои предполагаха, че се е спасил, приписваха му мирно съществуване на добър буржоа, който се занимава със своята градина, заобиколен от жена си и децата си, а други претендираха, че, превит под бремето на мъката и уморен от суетата на този свят, се е затворил в някой манастир на трапистите2.
А ето че се появи отново! Ето че отново подемаше своята безмилостна борба против обществото! Арсен Люпен ставаше пак старият Арсен Люпен, фантазьорът, недосегаемият, объркващият, смелият, генералът Арсен Люпен.
Но този път прокънтя и вик от ужас. Арсен Люпен беше убил! А диващината, жестокостта, безмилостният цинизъм на престъплението бяха такива, че легендата за симпатичния герой, за сантименталния рицар авантюрист отстъпи място на новия образ на безчовечно, кръвожадно и жестоко чудовище. И ако преди тълпата се беше възхищавала на непринудената грациозност и забавното му добро настроение, то сега двойно по-силно се изплаши и го възненавидя.
А после възмущението на тълпата се насочи срещу полицията. По-рано се бяха смяли. Прощаваха на изиграния комисар, че така комично се е оставил да го изиграят. Но шегата беше продължила прекалено дълго и в пристъп на възмущение и бяс сега искаше сметка на властта за неокачествимите престъпления, които беше неспособна да предотврати.
Във вестниците, на публични събрания на улицата, дори от трибуната на Камарата избухна такъв гняв, че дори правителството се развълнува и се помъчи с всички средства да успокои силната обществена възбуда.
Валанглей, председател на Съвета, имаше силно влечение към всички въпроси, засягащи полицията, и често беше следил отблизо някои дела заедно с началника на Сигурността, като ценеше високо качествата и неговия независим характер. Той покани в своя кабинет и префекта, и генералния прокурор, за да поговори с тях, а после и г-н Льонорман.
— Да, скъпи ми Льонорман, става въпрос за случая Кеселбах. Но преди да поговорим по него, искам да Ви обърна внимание върху нещо… което измъчва особено г-н префекта на полицията. Господин Делом, бихте ли обяснили на г-н Льонорман?
— О! Г-н Льонорман знае отлично за какво става въпрос — възрази префектът с тон, в който нямаше особена доброжелателност към неговия подчинен. — Ние двамата вече говорихме за това. Казах му как гледам на неговото неправилно поведение в хотел „Палас“. Общо взето, аз съм възмутен.
Г-н Льонорман стана, извади от джоба си някакъв лист, и го сложи на масата.
— Какво е това? — попита Валанглей.
— Моята оставка, господин председател.
Валанглей подскочи.
— Какво! Вашата оставка? Заради една незначителна забележка, която г-н префектът Ви прави и на която впрочем, не придава никакво значение, нали, Делом, никакво значение? Вие се сърдите!… Ще признаете, добри ми Льонорман, че имате доста проклет характер. Хайде, махнете тази смачкана хартийка и да поговорим сериозно.
Началникът на Сигурността седна отново, а Валанглей, заставяйки префекта, който не криеше своето недоволство, да замълчи, произнесе:
— С две думи, Льонорман, ето за какво става дума: повторното появяване на сцената на Люпен ни досажда. Доста дълго време това животно издевателства над нас. Признавам, че беше смешно и аз бях между първите, които се смяха. Но сега става въпрос за престъпления. Можехме да търпим Арсен Люпен, докато забавляваше публиката. Но ако убива — не!