Шефът овладя раздразнението си, прекоси стаята отдясно на ляво и като се подпираше на бастуна си, седна с бесен вид, сякаш решаваше да не говори, после внезапно, вземайки решение, каза:
— Господин председател, първият човек, който влезе в кабинета, ще бъде този, чието арестуване поискахте… против волята ми, държа добре да го подчертая.
— Само 15 секунди, Льонорман.
— Гурел… Диьози… първото лице, нали? Господин главен прокурор, сложихте ли подписа си?
— Само 10 секунди, Льонорман.
— Господин председател, ще бъдете ли така любезен да позвъните.
Валанглей позвъни.
— Е добре, Льонорман, чакаме Вашите заповеди… Кого трябва да въведат?
— Никого.
— А мошеника, чието арестуване обещахте? Шестте секунди отдавна изтекоха.
— Да, но мошеникът е тук.
— Как? Аз не разбирам, никой не е влязъл.
— Да.
— Ха така!… Но… хайде… Льонорман, Вие се подигравате с мен… Повтарям Ви, че никой не е влязъл.
— Ние бяхме четирима в тази канцелария, господин председател, сега сме пет. Следователно някой е влязъл.
Валанглей подскочи.
— Какво! Това е лудост… какво искате да кажете?
Двамата агенти се бяха промъкнали между вратата и разсилния.
Льонорман се приближи до разсилния, постави ръце на рамото му и със силен глас каза:
— В името на закона, Дайлерон, Огюст Максимилиан Филип, началник на разсилните в президентството на Съвета, аз Ви арестувам.
Валанглей избухна в смях:
— Ах, и таз добра… и таз добра… Пустия му Льонорман, какви ги измисля! Браво, Льонорман, отдавна не съм се смял така…
Г-н Льонорман се обърна към генералния прокурор:
— Господин генерален прокурор, не забравяйте да напишете върху заповедта професията на г-н Дайлерон, нали? Началник на разсилните в Председателството на Съвета…
— Ами да… ами да… началник на разсилните при… Председателството на Съвета… — заекна Валанглей, който се превиваше от смях… — Ах, този Льонорман има гениални находки… хората искат арестуване… И хоп, той ги прасва по главата с кого? С началника на моите разсилни… Огюст… образцов служител… Наистина, Льонорман, аз знаех, че имате развинтена фантазия, но не допусках чак дотам, скъпи мой. Какво нахалство!
От началото на сцената Огюст не се беше помръднал и, изглежда, нищо не разбираше от това, което ставаше наоколо. Неговото добро лице на лоялен и верен подчинен изразяваше пълно смайване. Той гледаше пред своите събеседници с видимо усилие да схване смисъла на думите им.
Г-н Льонорман каза нещо на Гурел и той излезе. После като пристъпи към Огюст, произнесе отчетливо:
— Няма какво да се прави. Ти си пипнат. Най-добре е да свалиш картите, щом като играта е загубена. Какво прави във вторник?
— Аз? Нищо. Бях тук.
— Лъжеш. Във вторник имаше почивен ден. Ти излезе.
— Наистина… спомням си… дойде един приятел от провинцията… ние отидохме на разходка в Булонския лес.
— Приятелят ти се казва Марко, нали? И се разходихте в подземието на „Креди Лионе“.
— Аз ли! И таз добра! Какъв Марко? Не познавам лице с такова име.
— А това? Познаваш ли го? — се провикна началникът, като му тикна под носа чифт очила със златна рамка.
— Не… не… аз не нося очила…
— Да, ти ги носиш, когато ходиш в „Креди Лионе“ и когато минаваш за г-н Кеселбах. Очилата са намерени в стаята, която си наел под името г-н Жером, на ул. „Колизе“ номер 5.
— Аз да съм наел стая? Аз спя в министерството.
— Но ти се преобличаш там, за да играеш своите роли в бандата на Люпен.
Разсилният прекара ръка по покритото си с пот чело. Беше пребледнял. И прошепна:
— Аз не разбирам… Вие говорите такива работи… такива работи…
— Да ти кажем нещо, което ще разбереш по-добре? Дръж, ето какво намерихме сред смачканите хартии, които хвърляш в кошчето, под твоето бюро тук във вестибюла.
И г-н Льонорман разгъна листче хартия с антетката на министерството, където се четеше на разни места, с колеблив почерк: Рудолф Кеселбах.
— Е, какво ще кажеш за това, храбри служителю? Прилежни упражнения върху подписа на г-н Кеселбах, това не е ли доказателство?
От удара, който получи право в гърдите, г-н Льонорман залитна. С един скок Огюст стигна до отворения прозорец, обкрачи парапета и скочи в парадния двор.
— По дяволите! — извика Валанглей… — Ах, какъв бандит!
Той звънна, изтича, опита се да извика през прозореца. Г-н Льонорман му каза преспокойно:
— Не се вълнувайте, господин председател…
— Но тази каналия Огюст…
— Една секунда, моля Ви… бях предвидил тази развръзка… Дори разчитах на нея… няма по-добро признание.
Покорен от неговото хладнокръвие, Валанглей се върна на мястото си. След миг влезе Гурел, държейки за яката г-н Дайлерон, Огюст Максимилиан-Филип, наречен Жером, началник на разсилните на Председателството на Съвета.