— Гурел, доведи — каза г-н Льонорман, както се казва: „Донеси!“ на добро ловно куче, което се връща с дивеча в устата… — Остави ли се да го хванеш?
— Малко хапеше, но стисках здраво — отговори старшината, показвайки огромната си жилеста лапа.
— Добре, Гурел. Сега заведи този хубавец в затвора за временно задържане с един фиакьр. Не се сбогувайте, господин Жером.
Валанглей силно се забавляваше. Той потриваше ръце и се смееше. Мисълта, че началникът на разсилните беше един от съучастниците на Люпен, му се струваше най-очарователното и най-иронично негово приключение.
— Браво, скъпи ми Льонорман, всичко това е възхитително, но как но дяволите сте действали?
— О, по най-простия начин. Аз знаех, че г-н Кеселбах се е обърнал към агенция „Барбарьо“ и че Люпен се е явил при него, така да се каже, от името на тази агенция. Потърсих в тази посока и открих, че допуснатата недис-кретност в ущърб на г-н Кеселбах и на Барбарьо е била в полза само на някой си Жером, приятел на служител от агенцията. Ако не ми бяхте заповядали да ускоря нещата, аз следях разсилния и щях да стигна до Марко, и след това и до Люпен.
— Ще стигнете и до него. И ние ще присъстваме на най-увлекателното представление в света, борбата между Люпен и Вас. Обзалагам се за Вас.
На другия ден сутринта вестниците публикуваха следното писмо:
„Отворено писмо до г-н Льонорман, началник на Сигурността.
Приемете моите поздравления, скъпи господине и приятелю, за арестуването на разсилния Жером. Това е добра работа, добре свършена и достойна за Вас.
Поздравявам Ви също за изобретателния начин, по който доказахте на председателя на Съвета, че аз не съм убиецът на г-н Кеселбах. Вашето доказателство беше ясно, логично, неопровержимо и нещо повече-вярно. Както знаете, аз не убивам. Благодаря Ви, че установихте това и при този случай. Уважението на моите съвременници и Вашето, скъпи господине и приятелю, са ми изключително нужни.
В замяна на това, позволете ми да Ви помагам при преследването на чудовищния убиец и да Ви «дам едно рамо» в случая Кеселбах. Много интересен случай. Можете да ми вярвате, той е толкова интересен и достоен за моето внимание, че напускам уединението си, в което живях четири години между книги и доброто ми куче Шерлок, призовавам всичките си другари и отново се хвърлям в мелето.
Какви неочаквани обрати има в живота! Ето че ставам Ваш сътрудник. Бъдете сигурен, скъпи господине и приятелю, че се поздравявам за това и оценявам по достойнство милостта на съдбата.“
Подпис: Арсен Люпен
Post-scriptum „Още две думи, които несъмнено ще одобрите. Тъй като е неподходящо за джентълмен, който е имал славната привилегия да се бори под моето знаме да гние върху влажната слама на Вашите затвори, аз мисля, че е лоялно да Ви предупредя, че след 5 седмици, в петък, на 31 май, ще освободя г-н Жером, повишен от мен в степен началник на разсилните на Председателството на Съвета. Не забравяйте датата: петък — 31 май — А.Л.“
ПРИНЦ СЕРНИН СЕ ХВАЩА ЗА РАБОТА
I
Партерен етаж на ъгъла на булевард „Осман“ и улица „Курсел“… Тук живее принц Сернин, един от най-блестящите членове на руската колония в Париж, чието име се появява непрекъснато в рубриките „Пътувания и курорти“ на вестниците.
Часът е единадесет сутринта. Принцът влиза в работния си кабинет. Той е мъж на около 35–38 години, в кестенявите му коси се преплитат няколко сребърни нишки. Той има здрав тен, големи мустаци и много ниско подстригани бакенбарди, едва очертани върху свежата кожа на бузите.
Изискано облечен със сив втален редингот и жилетка от тънко бяло ленено платно.
— Хайде! — каза той полугласно — мисля, че денят ще бъде тежък.
Отвори вратата, която водеше към голяма стая, където чакаха няколко души, и каза:
— Тук ли е Варние? Влез, Варние.
Мъж с походка на дребен буржоа, набит, солиден, стоящ здраво на краката си, се отзова на повикването. Принцът затвори вратата след него.
— Е добре, докъде стигна, Варние?
— Всичко е готово за тази вечер, шефе.
— Отлично. Разкажи с няколко думи.
— Ето. След убийството на нейния мъж г-жа Кеселбах повярва на проспекта, който й изпратихте, и избра за подслон дамския пансион, разположен на улица „Гарш“. Тя живее в дъното на градината, в павилиона на Императрицата, последната от четирите сгради, давана под наем от дирекцията на дами, които желаят да живеят напълно отделно от другите пансионерки.