— С какви прислужници?
— Нейната компаньонка, Гертруд, с която пристигна няколко часа след престъплението, и сестрата на Гертруд, Сюзан, която повика от Монте Карло, за да й служи като камериерка. Двете сестри са й много предани.
— А Едуард, камериерът?
— Не го задържа и той се върна в своя край.
— Среща ли се с някого?
— С никого. Цялото си време прекарва излегната на един диван. Изглежда много слаба и болна. Тя много плаче. Вчера следователят остана два часа при нея.
— Добре. Сега за младото момиче.
— Г-ца Женевиев Ернемон живее от другата страна на пътя… това е една уличка, която води към полето, в третата къща отдясно на тази уличка. Тя държи свободно и безплатно училище за изоставащи деца. Нейната баба, г-жа Ернемон, живее с нея.
— И като изхождам от това, което ми описа, Женевиев Ернемон и г-жа Кеселбах запознаха ли се?
— Да. Девойката поискала от г-жа Кеселбах субсидии за своето училище. Те, изглежда, се харесали, защото вече четири дни излизат заедно в парка на Вилньов-градината на пансиона е част от него.
— В колко часа излизат?
— От 5 до 6. Точно в шест часа девойката се връща в своето училище.
— Значи ти си организирал работата?
— За днес в шест часа. Всичко е готово.
— Ще бъдат ли сами?
— В този час в парка никога няма други хора.
— Добре. Аз ще бъда там. Върви.
Той го накара да излезе през вратата на вестибюла и като се върна в чакалнята, извика:
— Братята Дудвил.
Влязоха двама младежи, облечени с прекалено изискана елегантност, с живи очи и симпатичен вид.
— Добър ден, Жан! Добър ден, Жак! Какво ново в префектурата?
— Нищо особено, шефе.
— Г-н Льонорман продължава ли да Ви има доверие?
— Да. След Гурел ние сме неговите любими инспектори. Доказателство за това е, че ни настани в хотел „Палас“, за да следим хората, които са живели в коридора на първия етаж по време на убийството на Шампан. Гурел идва всяка сутрин и ние правим същия доклад като на Вас.
— Отлично. Важното е да съм в течение на всичко, което се върши и се казва в префектурата на полицията. Докато Льонорман мисли, че сте негови хора, аз ще бъда господар на положението. А в хотела откриха ли някаква следа?
Жан Дудвил като по-възрастен отговори:
— Англичанката, която живееше в една от стаите, си замина.
— Тя не ме интересува. Имам сведения за нея. А нейния съсед, майор Парбъри?
Те изглеждаха смутени. Накрая единият от двамата отговори:
— Днес сутринта майор Парбъри заповяда да занесат багажа му на гара Север за влака в 12:50, а той от своя страна тръгна с автомобил. Ние отидохме за потеглянето на влака. Майорът не дойде.
— А багажа?
— Изпратил да го вземат от гарата.
— Чрез кого?
— Казаха ни чрез някакъв посредник.
— Значи ли това, че следите му са загубени?
— Да.
— Най-сетне! — провикна се радостно принцът.
Другите се спогледаха учудени.
— Ами да — каза той. — Ето една улика.
— Мислите ли?
— Очевидно. Убийството на Шампан е могло да се извърши само в една от стаите на този коридор. Там, при един съучастник, убиецът на Кеселбах е завел секретаря, там го е убил, там се е преоблякъл и именно съучастникът след заминаването на убиеца е поставил трупа в коридора. Но какъв съучастник? Начинът, по който изчезва майор Парбъри, навежда на мисълта, че не е чужд на случая. Бързо, съобщете по телефона добрата новина на г-н Льонорман или на Гурел. Трябва да се извести префектурата колкото може по-бързо. Ние с тези господа вървим ръка за ръка.
Той им даде още няколко препоръки относно двойната им роля на полицейски инспектори на служба при принц Сернин и ги изпрати да си вървят.
В чакалнята оставаха двама посетители. Той въведе единия от тях.
— Хиляди извинения, докторе — му каза той. — Сега съм изцяло на твое разположение. Как е Пиер Льодюк?
— Мъртъв.
— Ох, ох! — каза Сернин. — Очаквах това след бележката, която ми изпрати сутринта. Но все пак горкото момче не живя дълго…
— Беше напълно изтощен. Един припадък и край.
— Проговори ли?
— Не.
— Сигурен ли си, че от деня, когато го прибрахме заедно от масата на кафенето в Белвил, никой в твоята клиника не е заподозрял, че това е той, Пиер Льодюк, когото Кеселбах искаше да намери на всяка цена?
— Никой. Беше настанен в една единична стая. Освен това аз бинтовах лявата му ръка, за да не се види раната на кутрето. Колкото до белега на бузата, той не личи под брадата.
— Сам ли го пазеше?
— Да. И съгласно Вашите инструкции се възползвах, за да го разпитам във всички мигове, когато изглеждаше в съзнание. Но постигнах само неразбираеми мънкания.