Спокойно, без грубост принц Сернин свали една след друга двете й ръце, които го стискаха, и на свой ред сграбчи старицата за раменете, настани я в един фотьойл, наведе се над нея и преспокойно й каза:
— Край!
Тя се разплака, предаде се веднага и като скръсти ръце пред Сернин, промълви:
— Моля те, остави ни на мира. Бяхме толкова щастливи! Мислех, че си ни забравил, и благославях небето при всеки изгрев. Да, разбира се, аз много те обичам, но въпреки всичко. Но Женевиев… как да ти кажа, готова съм всичко да направя за това дете. Тя зае твоето място в сърцето ми.
— Забелязвам — каза той през смях. — Тя с удоволствие би ме изпратила по дяволите. Хайде, стига глупости! Нямам време за губене. Трябва да говоря с Женевиев.
— Ти да говориш с нея!
— Ами да, да не би да е престъпление?
— И какво имаш да й казваш?
— Една тайна… една много сериозна… много вълнуваща тайна…
Старата дама се уплаши:
— Тайна, която ще й причини мъка, може би? О! Страхувам се… страхувам се от всичко за нея…
— Тя идва — каза той.
— Не, не е тя.
— Да, да аз я чувам… избърши си очите и бъди разумна…
— Слушай — каза живо тя. — Слушай, не знам какви думи ще произнесеш, каква тайна ще разкриеш пред това дете, което не познаваш… Но аз я познавам и ти казвам следното: Женевиев е храбра, силна и много чувствителна. Внимавай в думите си… Можеш да нараниш в нея чувства… които не подозираш.
— А защо, боже мой?
— Защото тя не е като теб, тя е от друг свят… говоря за един нравствен свят… Има неща, които не ти е писано да разбереш сега. Между Вас двамата има непреодолима преграда… Женевиев притежава най-възвишеното и чисто съзнание… а ти…
— А аз?
— Ти не си почтен човек.
III
Женевиев влезе оживена и очарователна.
— Всичките ми хлапета са в спалнята и аз разполагам с десет минути отдих… Хей, бабо, какво е това? Имаш много странен вид… Нима още те тревожи случилото се?
— Не, госпожице — каза Сернин, — мисля, че бях достатъчно щастлив да успокоя Вашата баба. Само че разговаряхме за Вас, за Вашето детство, към тази тема Вашата баба пристъпва с голямо вълнение.
— За моето детство ли?… — каза Женевиев, като се изчерви… — О, бабо!
— Не й се карайте, госпожице, случайността доведе разговора дотам. Случвало се е често да минавам през селцето, в което сте отгледана.
— Аспремон?
— Аспремон, близо до Ница… Вие живеехте там в една съвсем бяла нова къща…
— Да — каза тя, — съвсем бяла, с малко синя боя около прозорците… Бях много млада, тъй като напуснах Аспремон на 7 години, но си спомням и най-дребните неща от това време. Не съм забравила отблясъците на слънцето по бялата фасада, нито сянката на евкалиптите в дъното на градината…
— В дъното на градината, госпожице, имаше маслинови дръвчета, а под едно от тях — маса, на която Вашата майка работеше винаги в горещите дни…
— Вярно, вярно — каза тя силно, развълнувана… а аз играех до нея…
— И тъкмо там — каза той — аз се срещах много пъти с Вашата майка… И веднага като Ви видях, открих в лицето Ви нейния образ, само че по-весел, по-щастлив.
— Горката ми майчица, тя наистина не беше щастлива. Татко починал в деня на моето раждане и нищо не успя да я утеши. Тя много плачеше. Запазила съм от това време носната кърпичка, с която бършеше сълзите си.
— Кърпичка с розови шарки.
— Какво! — каза Женевиев силно учудена. — Вие знаете…
— Бях там в деня, когато я успокоявахте… А Вие я утешавахте така мило, че сцената се е запечатала много ясно в паметта ми:
Тя го погледна изпитателно и прошепна почти на себе си:
— Да… да… струва ми се… изразът на очите Ви… и звукът на Вашия глас…
Тя притвори клепачи за миг и се вглъби, сякаш търсеше напразно да улови някъде спомен, който й се изплъзваше. А после продължи.
— В такъв случай Вие сте се познавали?
— Имах приятели близо до Аспремон, при които се срещах с нея. Последния път тя ми се стори още по-тъжна… по-бледа, а когато се върнах…
— Беше свършено, нали? — каза Женевиев. — Да, тя си отиде много бързо… за няколко седмици… и аз останах сама при съседите, които се грижеха за нея… а една сутрин ме отведоха. Същия ден, вечерта, докато спях, някой дойде, взе ме на ръце, уви ме в одеяло…
— Мъж ли беше? — каза принцът.
— Да, мъж. Говореше ми съвсем тихо, много нежно… неговият глас ме успокояваше… носеше ме към пътя, после се качихме в една кола. През нощта той ме люлееше и ми разказваше приказки… със същия глас… със същия глас…
Тя постепенно замлъкна и се вгледа отново в него, по-изпитателно и с видимо усилие да задържи беглото впечатление, което я докосваше на моменти.