Вън, точно под него, коли и автомобили се нижеха по паралелните платна, обградени от двойната линия на сградите. Медните и лакирани части проблясваха на светлото пролетно слънце. По дърветата се развиваше плаха зеленина, а пъпките на кестените започваха да разтварят своите малки никнещи листенца.
— По дяволите, какво прави Шампан? — промърмори Кеселбах. — От колко време преговаря!
Взе цигара от масата, запали я и смукна няколко пъти. Слаб вик се изтръгна от устата му. До него, прав, стоеше напълно непознат човек.
Той отстъпи малко.
— Кой сте Вие?
Човекът — прилично облечен мъж, може да се каже дори елегантен, с черна коса и мустаци, с твърд поглед, подхвърли насмешливо:
— Кой съм аз ли? Ами полковникът…
— Не, не, човекът, когото наричам така, който ми пише и се подписва така… по споразумение… не сте Вие.
— Да, да… другият беше само… Но вижте, скъпи господине, всичко това няма никакво значение. Важното е аз да бъда аз… И Ви се кълна, че съм.
— Всъщност как се казвате, господине?
— Полковникът… до нова заповед.
Нарастващ страх завладяваше г-н Кеселбах. Кой беше този мъж? Какво искаше от него?
Той извика:
— Шампан!
— Какво странно хрумване да викате! Не Ви ли стига моята компания?
— Шампан! — повтори г-н Кеселбах. — Шампан! Едуард!
— Шампан! Едуард! — каза на свой ред непознатият. — Какво правите, приятели мои? Викат Ви.
— Господине, моля Ви, заповядвам Ви да ми позволите да мина.
— Но, скъпи господине, пречи ли Ви някой?
Той се отдръпна учтиво. Г-н Кеселбах пристъпи към вратата, отвори я и внезапно отскочи назад. Пред вратата стоеше друг човек с пистолет в ръка.
Кеселбах заекна:
— Едуард… Шамп…
Той не довърши. Беше забелязал в един ъгъл на вестибюла секретаря и прислужника си проснати един до друг завързани и със запушени уста.
Г-н Кеселбах, макар и неспокоен и впечатлителен, по природа беше храбър и предчувствието за опасността, вместо да го съкруши, му върна цялата сила и енергия.
Бавно, престорено ужасен, потресен, той отстъпи към камината и се облегна на стената. Пръстите му потърсиха електрическия звънец. Той го намери и натисна дълго бутона.
— А после? — каза непознатият.
Без да отговори г-н Кеселбах продължи да натиска.
— А после? Нима се надявате, че ще дойдат, че целият хотел се е разтревожил, защото натискате този бутон… О, бедни ми господине, обърнете се и ще видите, че жицата е прекъсната.
Г-н Кеселбах се обърна живо, сякаш искаше да си даде сметка, но с бързо движение грабна пътната чанта, бръкна в нея, сграби револвера, насочи го към мъжа и стреля.
— По дяволите — каза той — с въздух и мълчание ли зареждате Вашето оръжие?
Спусъкът щракна втори път, после трети път. Не последва никакъв гърмеж.
— Още три пъти, кралю на Носа. Ще съм доволен едва когато получа шест куршума в кожата си. Как? Вие се отказвате? Жалко… а уж стреляхте.
Той сграбчи един стол за облегалката, завъртя го, обкрачи го и като посочи фотьойл на господин Кеселбах, каза:
— Направете си труда да седнете, скъпи господине, и се чувствайте като у дома си. Една цигара? Аз не искам. Предпочитам пурите.
На масата имаше кутия с пури. Той си избра една светла и добре оформена „Упман“, запали я, и навеждайки се напред, каза:
— Благодаря. Тази пура е чудесна. А сега искате ли да поговорим?
Рудолф Кеселбах слушаше вцепенен. Кой беше този странен човек? Но като виждаше колко е умерен и красноречив, започна постепенно да се успокоява и да мисли, че всичко може би ще завърши без насилие и бруталност. Той извади от джоба портфейла си, разтвори го, показа внушителна пачка банкноти и попита:
— Колко?
Другият го погледна слисано и сякаш му беше трудно да разбере. Но след миг се провикна:
— Марко!
Човекът с револвера влезе.
— Марко, господинът има любезността да ти предложи тези няколко парцала за твоята любима. Приеми, Марко.
Все така с насочен пистолет в дясната ръка Марко протегна лявата, взе банкнотите и се оттегли.
— След като уредихме този въпрос, както пожелахте — поде непознатият, — да пристъпим към целта на моето посещение. Ще бъда кратък и точен. Искам две неща. Първо, един малък плик от черен марокен, който обикновено носите със себе си. После абаносовата касетка, която довчера беше в пътната чанта. Да действаме по ред. Къде е марокененият плик?
— Изгорих го.
Непознатият смръщи вежди. Може би му се мярна доброто старо време, когато имаше средства, способни да накарат да проговорят тези, които отказваха.
— Така да бъде. Ще видим това. А абаносовата касетка?